Минди Макгинис
В шепа прах
Нито капка вода #2
На М и М — винаги ще ви чета.
Част първа
Езерото
1.
Мади умря мъчително.
Полиомиелитът, заради който започна да куца преди броени часове, плъзна в тялото ѝ и вцепени движенията ѝ. Само зениците ѝ издаваха паниката, докато дробовете ѝ колабираха. Гърдите ѝ спряха да се издигат и спускат, но очите ѝ още няколко минути се местеха от лицето на Луси към тавана и обратно, замъглени и объркани. Накрая и те замряха. От гърлото ѝ се откъсна последният хрип.
Вера се наведе и разтвори пръстите на внучката си, които още държаха ръката на мъртвото момиче.
— Тя си отиде, миличка. Можеш да я пуснеш.
— Сигурна ли си?
Вера хвана китката на Мади, но кимна, още преди да е проверила пулса ѝ.
— Трябва да се измиеш.
— С преварена вода — добави Лин, която стоеше до леглото, скръстила ръце пред тялото си.
— Знам — отвърна сподавено Луси. Гърлото ѝ още влажнееше от сълзите. Погледът на Лин се откъсна от Мади и поомекнал, се спря върху Луси.
— Да знаеш и да го направиш са две различни неща. Измий се с преварена вода и се върни. — Смръщеният ѝ поглед се върна към трупа. — Ние трябва да поговорим.
Луси излезе от задушната барака и слезе при потока, благодарна за свежия полъх на нощния въздух. Тя коленичи до водата и наплиска лицето си, за да отмие следите от сълзите. Една здрава ръка я дръпна и тя с вик падна по гръб в калта.
— Какво ти каза Лин? — чу се глас в тъмнината. — Да се измиеш с преварена вода. А ти побърза да слезеш тук и да си натопиш физиономията в тинята!
— Страшен начин да ми напомниш, като ми изкараш акъла — отвърна Луси и избърса ръце в панталоните си. — Ти навън ли беше?
— Къде другаде да ида? Когато баба ти се грижи за болен, гледам да съм наблизо, да помогна, с каквото мога. — Стебс ѝ подаде ръка да стане. — Не исках да съм груб. Тази нощ не е лека за живите.
Луси се притисна в него и вдиша успокояващата му миризма, с която бе свикнала през годините. Дъхтеше на чист въздух и свежа пръст. По бузите ѝ се търкулнаха сълзи.
— Не е лека и за мъртвите — промълви момичето. — Тя ме гледаше с големите си очи… Никога не съм виждала толкова страх в нечии очи, а не можех да сторя нищо, освен да седя там, Стебс, и… — Вцепенението, сковало тялото на Мади, като че ли обхвана и езика на Луси. — Чух хрипа, дето Лин ми е казвала, че чуваш ти. А после тя си отиде и всичко утихна.
Стебс притисна главата ѝ в гърдите си и двамата заедно тръгнаха към бараката, в която живееха двамата с Вера.
— Така е, има хора, които си отиват по този начин. Но в тишината разбираш, че вече ги няма. Нещо липсва.
Луси кимна. Макар да беше попитала Вера дали е сигурна, очите на Мади вече бяха отговорили на въпроса ѝ.
— Сигурно ще ви трябва нов дюшек — каза тя, като избърса носа си.
Славата на лечителските способности на Вера беше плъзнала отвъд границите на малката им общност и хората изминаваха стотици мили, за да доведат болните си близки при нея. Те често умираха тук, в леглото ѝ. А после всичко, до което се бяха докосвали, трябваше да бъде изгорено.
Вратата на бараката се отвори и Лин излезе навън, понесла увитото тяло на Мади в силните си ръце.
— Искаш ли да те изчакам? — попита тя, като забеляза Луси и Стебс.
Луси кимна; Стебс я стисна за рамото и я пусна.
— Не ѝ казвай, че съм била на реката — прошепна Луси бързо в ухото му. — Няма да ме остави на мира.
— Този път ще си затрая — обеща той, — но да я слушаш оттук насетне.
Клоните над тях се разлюляха от вятъра, натежали от напъпили листа. Луси уви тялото си с ръце, за да се предпази от студа, и с благодарност взе якето на Стебс, което той съблече и ѝ подаде.
— Бягай — каза той, — тя ще бърза да се отърве от тялото.
Силуетът на Вера се очерта на вратата на фона на светлината от свещите.
— Стебс — извика тя към мрака навън, — ще ми трябваш тук.
— И други хора са умирали тук. Мнозина сме изгорили и погребали — каза Луси, докато той ѝ закопчаваше ципа на якето и вдигаше яката му. — Но този път е по-лошо, нали?
— Да, мъниче — въздъхна той, — боя се, че този път ще бъде различно.
Мади бездруго не беше едро момиче, но дълбоката, черна яма, в която я хвърли Лин, превърна белия чаршаф в бледо петънце.
— Съжалявам — рече Лин, когато трупът се удари в земята, — но нямаше по-мил начин да я пуснем долу.
Луси сви рамене.
— Все едно — каза тя, но сърцето я болеше при вида на разкривеното тяло, пък било то и мъртво. Лин сложи на рамото ѝ ръката си, покрита със засъхнала кал, и Луси вдигна своята, за да я хване.