Луси седеше на леглото си в дома, в който живееха заедно с Лин, а сърцето ѝ туптеше едва доловимо. По стените играеше пламъкът, дояждащ фитила на маслената лампа върху нощното ѝ шкафче. Лин седеше в края на леглото.
— Сериозно говоря. Това не е игра. Знам, че си се измъквала един-два пъти, но сега не може. Няма да ти позволя.
Луси кимна механично. В съзнанието си тя продължаваше да вижда ридаещия Картър, докато Лин се опитваше да я отскубне от заразените му сълзи.
— Какво ще стане с него? — попита сподавено.
— Не мога да ти кажа — отвърна Лин. — Баба ти и Стебс споменаха, че ще наминат. Тогава можеш да ги питаш.
— Не е честно.
Устните на Лин се изкривиха в горчива усмивка.
— Кое е?
Луси отново избухна в плач и солената вода остави пресни следи върху подпухналите ѝ бузи. Лин я хвана за ръката и я стисна.
— Не, не е честно, мъниче. Картър не е сторил нищо, с което да заслужи да се разболее. А мисълта, че е убил сестра си и е донесъл смърт и изкривени крайници на толкова хора, сигурно е непоносима.
— Не знам как ще издържи. — Страхът на Луси премина в паника. — Ами ако… ако…
Призракът на самоубийството, смъртта, която собствената ѝ майка беше избрала, не беше непознат в техния мрачен свят.
Лин поклати глава.
— Не мисля, че е такъв човек, и не го казвам само да те успокоя.
На входната врата се потропа силно и звукът отекна дори на втория етаж, където седяха. Ръката на Лин се стрелна към хълбока ѝ и Луси се досети, че носи пистолет.
— Вероятно е баба ти — каза Лин, въпреки че гласът ѝ беше напрегнат заради другите възможности. — Стой тук.
Тя излезе от стаята, а Луси избърса засъхналата сол и мокрите сълзи от бузите си. Долу се чуха приглушени гласове. Долови провлачения бас на Стебс и успокояващия тембър на Вера. По стълбите се приближиха три чифта стъпки и Луси удължи фитила на лампата. Огънят припламна и освети лицето на баба ѝ точно когато влезе в стаята. Бръчките ѝ изглеждаха по-дълбоко врязани отпред, а очите ѝ бяха хлътнали от умора.
— Как си, миличка? — попита тя и притисна Луси в прегръдките си.
— Добре съм — отвърна дрезгаво Луси. — Как е Картър?
— Имахме дълъг разговор — отговори Стебс, облегнат на стената. — Сега спи у нас.
Лин се подпря на шкафчето на Луси.
— Горкият. Говорихте ли с майка му?
— Да — каза Стебс някак неловко и стрелна Вера с очи. — Да, говорихме.
Вера улови ръката на Луси и погледна към Лин.
— Момичета… трябва да поговорим.
— Защо? Какво ще стане с Картър? — Луси отскубна ръката си. — Какво става?
— Картър е болно момче — отвърна Стебс. — Той не бива да има контакти с други хора.
— Колко време?
— Там е работата, че баба ти не знае със сигурност.
Вера отново посегна да хване ръката на Луси, но момичето я дръпна.
— Какво значи това?
Баба ѝ въздъхна.
— Миличка, трябва да разбереш. Когато учех в медицинския факултет, полиомиелитът беше почти ликвидиран. Това означава, че на практика вече не съществуваше. Не учехме много-много за него.
— И едно от нещата, които не си учила, е колко дълго може да я пренася човек. Това ли искаш да кажеш? — попита Луси.
— Да — призна Вера. — Картър може да е преносител една седмица, един месец или завинаги. Просто не знам.
— Отидох да взема майка му и я заведох у дома, за да ѝ обясня ситуацията — добави Стебс. — Казах ѝ, че синът ѝ трябва да замине.
Луси притисна една възглавница до гърдите си. Отрицанието раздираше вътрешностите ѝ.
— Не, не можеш да го направиш! Не можеш да го прогониш само защото в тъпия колеж не са ви научили на нещо. Не е честно и ти го знаеш.
— А какво е честно, мъниче? — попита Стебс. — Да му позволим да остане? Да не казваме на хората, че е болен, и да го оставим да зарази и други?
— Стебс е прав, Луси — каза Вера. — Нищо друго не ми хрумва.
— Но ако е само една седмица или месец, както сама каза? Какво ще правим тогава? Той ще си е тръгнал и никога няма да се върне, защото ти си сгрешила.
— Така е — съгласи се Вера. — Но какво ще правим, ако поемем риска и му позволим да се върне, а хората пак започнат да се разболяват? Какво ще им кажем тогава?
— И после какво? — продължи Стебс. — Ще пробваме отново и ще кажем на следващата вълна от болни, че имат лош късмет, а ние пак сме сбъркали? — Той поклати глава. — Знам какво изпитваш към момчето, но много говорихме и това е единственият начин, който е добър за всички.
— Освен за Картър — каза сухо Луси.
— За Картър щеше да е най-добре изобщо да не се бе случвало, но това вече е в миналото.