— Лесно ти е да говориш така — отвърна Луси, заваляйки думите от ярост. — Ти не можеш да се разболееш.
Лицето на Стебс изстина заедно с гласа му.
— Нищо лесно няма в тази работа, хлапе. И понятие си нямаш.
Лин наостри уши.
— Какво значи това? — Стебс отклони поглед от нея и тя се обърна към Вера. — Какво не ни казвате?
— Има още една възможност, която не споменах пред Картър — призна възрастната жена.
Сърцето на Луси подскочи. Възможност значеше надежда.
— Каква е тя?
Вера успя да хване ръката ѝ и този път не я пусна. Усмихна се тъжно и каза:
— Може да си ти.
— Аз? — попита Луси тихо, долепила ръка до сърцето си, сякаш ударите му бяха сами по себе си опровержение. — Може да съм аз?
— Не си ти — процеди Лин и тръгна към Вера. — Проклета да си за тези думи!
Стебс я хвана за рамото и я дръпна назад.
— По-спокойно. Гневът не помага.
— Нито говоренето на глупости.
— Не бих си го помислила, още по-малко бих го казала, ако нямаше вероятност да е вярно — каза Вера. — Тя се движеше между болните точно колкото и Картър. Беше и с Мади. Не мога да обрека него, без да съм говорила с нея.
Лин се отскубна от хватката на Стебс и изрита стената, но не каза нищо. Вера се обърна към Луси.
— Миличка, почувствала ли си нещо? Главоболие, треска, болки в гърба? Изобщо да си усетила нещо необичайно, преди Мади да умре?
Луси бавно поклати глава, мислейки трескаво за дните и часовете преди смъртта на приятелката си.
— Не… не мисля.
През ума ѝ премина образът на Мади: присвита на кълбо от болка под завивките, мъртвото ѝ тяло в дъното на ямата. Пое си пресипнало въздух и в мислите ѝ нахлу немощната усмивка на Адам редом с прегърбеното тяло на Картър, който плачеше за участта си на масата на Вера.
— Кажи, че не съм аз, бабо — примоли се тя, стиснала толкова силно ръката на Вера, че късо подрязаните ѝ нокти оставиха малки полумесеци, които се напълниха с кръв. — Кажи ми, че не съм го причинила аз.
Вера я погали с меката си хладна ръка по косата.
— Не мога да го кажа със сигурност. Съжалявам.
Луси се свлече върху нея и зарови глава в скута ѝ, разридана също като Картър, останала без надежда, без нищо, освен болка. Вера прегърна внучката си и също заплака.
— Какво значи всичко това? — попита Лин със стиснати устни.
— Затова сме дошли да говорим, дечко — отвърна Стебс.
Луси докосна гърлото си, изгорено от глътката уиски, която Лин ѝ даде. Представи си как огнената течност удавя вируса, който може би обикаляше във вените, как спиртът пречиства кръвта ѝ. Ала не беше толкова лесно.
Бяха се преместили в кухнята по настояване на Вера. Тя изми лицето на Луси и сложи студена кърпа на подпухналите ѝ очи, а Лин и Стебс се спогледаха и отвориха бутилка уиски за всички. Луси за първи път вкусваше алкохол и неволно изплю част от първата си глътка, но Вера не позволи на Лин да избърше пръските.
— Не вярвам, че е тя — заяви Лин за пореден път. — Момчето призна, че е имало главоболие в деня, преди сестра му да се разболее. Трябва да е той. Аз прекарвам много време с Луси, а не съм се заразила.
— Вероятно си права — съгласи се Вера, — но има и други фактори, които трябва да се вземат предвид.
— Какви например? — попита Лин.
— Когато доведох майката на Картър в бараката, за да ѝ съобщя новината, тя изпадна в умопомрачение — разказа Стебс. — Свлече се на пода, заскърца със зъби… Ако не беше Вера, сигурно щеше да нарани себе си, което не беше особено полезно.
— Моника никога не е била от полезните — отбеляза Лин.
Стебс поклати глава.
— Щом я успокоихме, ѝ обяснихме, че момчето ѝ трябва да замине. Той прие новината по-добре от нея, това мога да кажа. Тя пак изпадна в истерия, повтаряше, че е изгубила дъщеря си, а сега ние отнемаме и сина ѝ. Вера ѝ напомни, че винаги може да тръгне с него.
— А тя какво отговори? — попита Луси.
— Каквото можеше да се очаква — отвърна Вера. — Не.
— Отрязала го е? — не повярва Лин.
— Тя не е от силните хора — каза Стебс. — Ако беше решила да го последва, щеше да му бъде повече в тежест, отколкото в помощ.
Луси си представи бедния Картър, застанал в ъгъла на бараката, докато майка му се отказва от него заради собственото си удобство.
— Може би — съгласи се тя, — но сега ще бъде сам.
— А ние какво общо имаме с това? — продължаваше да не разбира Лин.
— Когато казах на Моника защо подозираме, че синът ѝ е заразил втората вълна от жертви, тя стигна до същия извод като мен — обясни Вера. — Тя знаеше, че двамата с Картър сте работили заедно по време на епидемията.