— Може би не бива — каза пресипнал глас от вратата.
Луси се обърна и видя Стебс.
— Той е бил на Лин, когато е била малка — възрази тя, като притисна Червения куч до гърдите си. — Не мога да го оставя.
Стебс влезе в стаята и внимателно взе кученцето от ръцете ѝ. Взря се в черните мънистени очички и като че ли видя там нещо повече от плюшена играчка. После се покашля.
— Защо не го оставиш при мен? Ще ти го пазя.
Луси кимна, макар да знаеше, че това е от онези напразни обещания, които се дават на децата, за да ги успокоят.
— Да, добре — промълви тя и избърса сълзите, които се стичаха от крайчетата на очите ѝ.
— Ела, моето момиче — каза той и я притисна в обятията си, та да може тя за последно да поплаче в ръцете му, вдишвайки силния му мирис, дъхащ на гора и вода.
Лин гледаше мрачно и замислено рафтовете с пречистена вода в мазето. Когато чу стъпките на Луси, вдигна очи към нея.
— Готова ли си?
— Да, оправих багажа си.
— Не е същото. — Погледът ѝ се върна към шишетата. — Проблемът с водата — каза тя сякаш на себе си, — е, че тежи адски много.
И двете добре бяха научили този урок след дългите години мъкнене на кофи от езерото, с които пълнеха резервоарите в хамбара.
— Така е — съгласи се Луси.
— Не можем да носим достатъчно, за да изкараме дълго. Но не можем и да разчитаме, че водата, която ще намираме по пътя, ще бъде годна за пиене. Ако въобще някой ни допусне до нея…
Тя замълча. Затруднението беше очевидно.
— Да взема ли магическите си багети?
С помощта на раздвоената си пръчка Луси беше намерила вода за много семейства в общността, но винаги го правеше тайно и приписваше откритието на Стебс. Тази ѝ дарба беше едновременно благословия и проклятие. Тя можеше да спасява животи или да бъде доживотен белег за човека като ценност в една общност, в която парите вече нямаха значение. Онези, които умееха да намират вода, винаги работеха тайно, защото се бояха, че умението им може да им донесе окови и безпощаден господар.
— Вземи ги — реши Лин. — Не съм доживяла досега, за да умра от жажда по пътя.
— Глупаво би било да ги оставим — съгласи се Луси.
— Глупаво би било да ги използваме. Взимаме ги само за краен случай. Запомни го.
Луси кимна и приседна на стъпалата, загледана в Лин, която не можеше да се откъсне от водата. Тя погали шишета с пръсти и въздъхна.
— Сбогуваш ли се? — подкачи я Луси.
— С кого другиго да се сбогувам, освен със Стебс и Вера? — печално се усмихна Лин.
— Има и други хора, които те харесват, но ти не им позволяваш.
Лин нарами собствената си раница.
— Май моментът не е подходящ да започвам — отвърна дрезгаво Лин. — Ти сбогува ли се?
— Да — едва изрече Луси с буцата, заседнала в гърлото ѝ.
Лин я погледна изпитателно.
— Ако не си го направила както трябва, давай пак!
— Нали не мислиш, че някога ще се върнем тук?
— Това няма значение. Оставяме след себе си една стара жена и сакат мъж насред вълна от епидемия. На ръцете им висят куп безпомощни деца, а половината възрастни наоколо нямат по четири работещи крайника. Ще се сбогуваш и ще го направиш, както трябва, защото или ние ще загинем, или те.
Луси кимна, но когато се опита да каже нещо, гласът ѝ бе сподавен от емоцията. Години наред езерото и семейството ѝ бяха нейният свят, бавно изпъстрящ се с нови лица на хора, потърсили сигурност в тяхната общност. Животът ѝ беше начертан: мъж, дом, кладенец, деца. Сега всичко това беше разрушено от невидим враг, срещу когото не можеше да се бори.
— Ами ако… ако наистина съм аз, Лин? Ако всички тези деца и възрастни са умрели и осакатели по моя вина?
Лин мигом коленичи пред нея и стисна толкова здраво лицето ѝ в шепи, че кожата ѝ се опъна.
— Чуй ме добре! Аз те познавам, разбираш ли? Знам какво има под кожата ти, под костите и в кръвта ти, и знам, че ти никога не би могла да навредиш на някого. Знам го със сигурност, с такава сигурност, с каквато знам, че слънцето ще изгрее утре пак там, където е изгряло днес. Чуваш ли?
— Чувам — промълви Луси.
Щом Лин, която не вярваше в нищо, вярваше в нея, нищо повече не ѝ бе нужно.
Лин пусна лицето ѝ и приглади късите руси кичури назад от челото ѝ.
— Ако искаш да кажеш нещо на Картър, той е още при Вера и Стебс.
Луси не можеше да повярва.
— Наистина ли?
— Не бива да те пращам там, но знам какво означава да нямаш шанс да се сбогуваш. Но стой далеч от него, колкото и да ти е трудно.