— Водата е доста важно нещо — отбеляза Луси.
— Така е — съгласи се Вера, — но не единственото. Възползвай се от шанса си, Луси. Махни се оттук. Не живей като Лин или Стебс, или дори като мен. Живей посвоему и намери нещо ново.
Коремът на Луси беше свит, но някъде под тежестта на топката от страх потрепна вълнение за нещо отдавна заспало. Той ѝ напомни за живота ѝ в Ентарго, за малките ѝ пръстчета, които въпреки предупрежденията на Нева повдигаха завесите на прозорците, та да зърне улиците долу, пълни с хора и възможности.
— Значи обещаваш да стоиш на разстояние от Картър, докато разговаряте, и ще спазиш това обещание?
Думите на Вера върнаха Луси в настоящето.
— Обещавам — каза тя и гласът ѝ прозвуча по-силно, отколкото искаше.
Вера се скри между дърветата и Луси остана сама в тъмнината. Раменете ѝ трепереха. Изведнъж се чу изпращяване на съчка и сърцето ѝ заби лудо.
— Луси? — повика я Картър тихо и неуверено. — Там ли си?
— Картър? Насам!
Стъпките в мъртвата шума се приближиха. Силуетът му изплува от мрака. Беше толкова различен от момчето, което познаваше, че едва се сдържа да не се спусне към него. Очите му бяха хлътнали и зачервени, раменете — прегърбени, ръцете му трепереха. Той се подпря на едно дърво за опора.
— Баба ти каза да не минавам отвъд клена — прошепна Картър.
— А аз си имам линия в пръстта, която ми казва какво да правя — отвърна тя и той се поусмихна.
— Типично за теб, да си имаш линия.
Луси се засмя.
— Този път наистина сгафихме, а?
— А аз си мислех, че Девън ме дразни, като казваше, че аз ще му видя сметката.
Лицето на Луси посърна.
— Ти не си виновен, Картър. Не си знаел.
Той приседна на земята до клена и провеси крака над брега.
— Как казваше Лин? Каквото-такова.
— Каквото-такова — съгласи се Луси. — И е гадно.
— Същата работа.
Настъпи мълчание, в което и двамата очакваха другият да изрече неизбежното.
Луси се покашля.
— Лин ми каза за майка ти — че тя… тя…
— Ме предаде? — Картър хвърли пръчка в реката и я чуха как падна във водата, макар да не я видяха. — Голяма изненада.
— Съжалявам.
Момчето сви рамене.
— Вера каза, че двете с Лин заминавате.
— Да, тя мисли… — Луси замълча, опитвайки се да премери думите си. — Каза ли ти, че може да съм аз?
— Да, но не го вярвам.
— Защо?
Картър я погледна така втренчено, макар и отдалеч, че сърцето ѝ подскочи.
— Усещам го, Луси — рече той едва чуто през шумоленето на клоните. — Болен или не, аз го усещам. И чувствам тежестта на всички дечица, които умряха заради мен.
Луси си спомни как Лин я прегърна и я закле, че не бива да се чувства виновна, и как нейната убеденост пламтеше достатъчно и за двете. Картър си нямаше никого, а тя не можеше да го утеши. Мълчанието помежду им натежаваше и Луси не знаеше как да го наруши.
— Е, какво ще правите? — попита Картър. — Накъде ще тръгнете? На юг?
Луси поклати глава.
— Лин каза, че на юг ще избягаме само от зимите, а не си струва да оставим езерото само за това. Май някога чичо Илай ѝ е казал, че Калифорния е още… нали разбираш, нормална.
— Нормална, а? — Картър се усмихна и хвърли още една пръчка в реката. — Какво значи това?
— Илай ѝ разказал, че са построили куп станции за обезсоляване на морска вода, така че недостигът не ги е засегнал толкова страшно.
— Цял океан за пиене? Това е много вода.
— Освен това няма зима, или поне така казват Стебс и баба.
— Звучи като рая.
— Сигурно, но за да стигнем дотам, ще трябва да минем през ада.
— Не съм те виждал да се огъваш. Единственото нещо, по-голямо от света, е страхът, Луси. Не му позволявай да те надвие.
— Ами ти? Ти какво ще правиш?
Картър се изправи и се протегна. Дългите мускули на ръцете му заблестяха на лунната светлина.
— Мислех си да намеря някой грозен отшелник, да кихна в устата му и да видя дали ще се разболее.
— Страшен план.
— Знаеш ли, някога имах истински планове. Бях започнал да си мисля, че някой ден двамата с теб можем да си имаме малка къщичка.
— Да. И аз бях почнала да си мисля за това — отвърна сподавено Луси.
Двамата се гледаха през бездната, която не можеха да прекрачат, а тихото им „сбогом“ се стичаше солено по бузите им.
— Трябва да тръгваш — каза рязко Картър и се обърна. — Пази се. Не се отделяй от Лин. Кръсти някое бебе на мен.
— Мамка му — изхлипа Луси, — ще кръстя две.
— Е, това вече ще бъде глупаво.
Тя се засмя през сълзи.