— Тръгвай, Луси. Няма да стане по-лесно.
Тя се обърна и се затича през гората, а шубраците и мокрите треви я шибаха през краката. Дробовете ѝ щяха да се пръснат от студения нощен въздух, но Луси продължаваше да тича, заобикаляйки телата на болните.
На развиделяване четиримата застанаха смутени в кръг. Стебс и Вера се прегърнаха през рамо, а Луси и Лин стояха, превили гръб под тежестта на раниците.
— Всичко ли взехте? Провери ли отново патроните? — попита Стебс.
Лин беше преметнала пушката на гръб, а на хълбока ѝ висеше пистолет.
— Ти ми даде достатъчно муниции да убия всеки непознат оттук до Западния бряг — отвърна тя.
— Мили Боже, не стреляй по всеки срещнат! — помоли я Вера.
— Поне не веднага — добави Стебс.
Лин погледна към Луси.
— Готова ли си?
— Да — отговори тя.
Донякъде ѝ се искаше Стебс и Вера да не бяха идвали. Едното сбогуване беше достатъчно трудно.
— Е — Лин срита една туфа трева, — май това беше.
Тя вдигна очи към Стебс и Луси осъзна, че Лин не се е сбогувала с никого.
— Може би ще се видим пак някой ден, задник — рече тя и стисна ръката му.
Стебс я придърпа в обятията си и я потупа по гърба, като внимаваше да не удари пушката.
— Може би, дечко — отвърна той с треперещ глас. — Може би.
Лин се отдръпна и избърса сълзите си.
— Да не пускате никого в къщата ми! — заръча тя строго и хвана Луси за ръката.
Двете прегазиха заедно тревата и излязоха на пътя.
Част втора
Пътят
6.
Луси имаше пришка.
Задната част на обувката ѝ беше протрила петата и на мястото бързо се образува мехур. На всяка крачка имаше чувството, че в крака ѝ се забива тънка игла, но тя стискаше зъби и чакаше да се спука. Когато течността намокреше чорапа, щеше да се наложи да каже на Лин, но дотогава смяташе да си мълчи.
Лин също мълчеше, а очите ѝ непрестанно се движеха. Напомняше на Луси за времето, когато я срещна. Напрежението в стойката, пресметнатите стъпки бяха същите като на онова момиче преди години, което постоянно се озърташе, за да не стане нечия плячка.
Когато Луси се събуди призори на третия ден, Лин вече седеше прегърбена до раницата си. Картата на Стебс лежеше разгъната на коленете ѝ, а дългите ѝ коси се вееха по краищата ѝ, подмятани от вятъра.
— За какво мислиш? — попита Луси, като се надигна на лакти.
— Чудех се кога ще ми кажеш, че кракът ти е в това състояние — отговори Лин, без да я погледне.
— Не исках да те притеснявам — отвърна Луси и скри босия си крак под одеялото. — Нищо му няма.
— Ще му има, ако се инфектира. Нямам желание да ти режа крака, а после да те мъкна на гръб чак до Западния бряг.
— И аз нямам желание да ми режеш крака, но ако по някое време ти се прииска да ме носиш, няма да възразя.
Лин се усмихна, все така, без да вдига очи от картата.
— Днес ще си починем малко. Дай да видя крака ти. И без да спориш — добави тя, като видя, че момичето отваря уста да възрази.
Луси се обърна по гръб и се загледа в бавно просветляващото небе.
— Какво толкова ѝ гледаш на тази карта?
— Опитвам се да измисля откъде да минем, а не просто да вървим на запад и да стискаме палци — отвърна Лин.
— А какво друго можем да направим?
— Можем да търсим вода по пътя и да подбираме маршрута си според това. Малките източници като нашето езеро у дома ще бъдат добре защитени. Но ето тук има голямо езеро — Уелзли, и няма начин да са заградили всяка педя от него. Стигаме до него, пълним шишетата си и продължаваме нататък.
Луси откъсна стрък трева, сложи го между пръстите си и духна в него, за да засвири.
— Никак не ме дразниш — отбеляза Лин, прегърбена над картата.
Луси я замери с топка трева, която се разпиля на вятъра и се заплете в косите ѝ. Лин въздъхна и сгъна картата.
— Добре, какво има?
— Това езеро Уелзли ми звучи познато.
— Не е далеч от Ентарго.
Ентарго. Луси пусна останалите тревички от шепата си и те литнаха на вятъра. Въпреки щастливите нишки на някои спомени, които Вера бе успяла да съхрани, Ентарго бе оставил смътна следа в съзнанието ѝ, залята от кръвта на баща ѝ. Родителите ѝ бяха прокудени от града, задето майка ѝ бе забременяла втори път противно на закона.
— Ще го видим ли?
— А ти искаш ли?
Луси не отговори веднага. Вярно че градът беше свързан с ужасяващи спомени, но тя се замисли каква част от тях се дължат на влиянието на Нева. За майка ѝ последните месеци от живота им там бяха преминали в страх за живота ѝ, а Луси вече беше достатъчно пораснала, за да го забележи. Дори сега Ентарго продължаваше да бъде заплаха. Стебс беше подхвърлил идеята да заведат Луси там, но Вера се беше обявила категорично против. Всеки, който влезеше в града, биваше подложен на кръвни изследвания и ако се откриеше зараза, трябваше моментално да бъде елиминиран, за да се ограничи разпространението ѝ. Макар да беше сигурна, че внучката ѝ е чиста, тя нямаше желание да рискува кръвта ѝ да се пролее по същите камъни като тази на баща ѝ.