Луси прехапа устни. В съзнанието ѝ се преплитаха хубави и лоши спомени от града.
— По път ли ни е?
— Не съвсем. Но цял живот слушам за това място, а никога не съм го виждала.
— Не знаех, че те вълнува.
— Ти си родена там — каза мило Лин, но Луси знаеше, че това не е единствената причина. Призракът на чичо ѝ държеше вече десет години всички други мъже на разстояние от Лин. Не беше чудно, че иска да види града, от който бе дошъл той някога.
— Ще се радвам да го видя отново — рече тя, въпреки че думите ѝ бяха обвити в съмнение.
— Не звучиш много убедена.
— Знам, че там имаше и хубави неща, освен лошите. Ако смятаме да стигнем толкова на запад, колкото краката ни издържат, бих искала да го видя отново, докато още мога.
Лин взе картата и я разгъна, като че ли само да погледне маршрута.
— Да. На запад, колкото краката ни издържат.
— А защо не на изток?
— По няколко причини. Първо, не знаем дали наистина някое селище е разработило станции за обезсоляване. Преди да загине, чичо ти ми каза, че в Ентарго се носели слухове за места по Западния бряг, които били убежища на стабилността и даже имали истинско електричество. За Изтока не се чуват такива неща. Второ, Стебс казва, че още преди Недостига населението на изток било много повече, отколкото на запад. На изток може да има повече вода, но има и повече хора, които я търсят. А отчаяните хора са склонни на безумия.
— Като например да прекосят цялата страна?
Лин сгъна протритата от непрекъснатата употреба карта, без да обръща внимание на хапливата забележка.
— Ще наближим Ентарго утре до края на деня. Дай сега да видя този крак.
Луси неохотно измъкна крака си изпод одеялото и го вдигна на коляното ѝ, за да го огледа. Лин стисна устни.
— За бога, детенце, трябваше да си вземеш по-хубави обувки.
— Вкъщи винаги носех тези, с които работех в градината. Реших да заложа на тях. Но като ти гледам физиономията, май по-добре да стоя далеч от хазарта.
— Е, ходенето се отразява добре — ако не на краката ти, поне на чувството ти за хумор — рече Лин и свали крака ѝ от скута си. — Само да намеря изоставена къща, ще ти потърся нови обувки.
— А дотогава? — Луси размърда пръсти.
— Дотогава няма да мърдаш и ще стоиш боса.
— Няма да мърдам? Ще ме оставиш сама?
Луси скочи на крака. Малкото балонче на радостно вълнение, което бе набъбнало в корема ѝ, внезапно се спука.
— Само тази сутрин. — Лин вдигна очи към слънцето. — Може би и следобеда. Само докато ти намеря обувки. Ще се оправиш. Тук никой не може да те види. Няма огън, няма дим, няма нищо, което да накара някого да дойде насам, освен ако нарочно не привлечеш внимание.
Въпреки успокоителния си тон, Лин не пропусна да провери дали пушката на Луси е заредена. После преметна своята на гръб и се поколеба за пистолета.
— Вземи го — махна Луси с ръка. — Може да се наложи да стреляш отблизо.
Лин кимна.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Изгониха ме от дома ми. Получих пришка, преди да сме излезли от щата. Но да, добре съм.
— Сериозно — смръщи се Лин. — Ако не искаш да тръгвам и да стоиш сама…
— Не ме е страх да стоя сама — отвърна бързо Луси.
Лин се обърна и се спусна надолу по хълма към чакълестия път, по който бяха вървели предишния ден. По възвишенията и обраслите полета наоколо се виждаха множество ферми. С малко късмет щеше да намери читави обувки още преди пладне. Луси се опита да се успокои, че няма да чака дълго и че пустото небе над главата ѝ не е станало още по-голямо в мига, в който Лин се скри от очите ѝ.
7.
— Луси, Луси, събуди се!
Луси усети две груби ръце, които я разтърсват, и инстинктивно скочи, обърна се по корем и посегна към пушката си, докато разпознае гласа, изрекъл името ѝ.
— Картър? — ахна тя и се надигна от земята.
Той кимна от сянката под дървото, притиснал окървавения си нос с ръка.
— Радвам се да те видя… като цяло — добави той, като свали ръката от носа си, в който Луси го беше изритала.