— По дяволите! Съжалявам.
Тя понечи да се приближи, но той я спря.
— Не искам да рискуваме.
Луси се подчини, но не ѝ беше лесно. Сърцето ѝ крещеше да отиде при него, но предпазливостта я държеше намясто.
— Още ли мислиш, че си ти?
— Не знам. Вече анализирам всяко усещане. Не знам дали съм уморен от ходенето или наистина съм болен, както смята Вера. Не знам дали имам вирус, но знам какво нямам.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което е нужно, за да живееш. Аз го нямам, Луси.
Тя понечи да възрази, но думите замряха на устните ѝ, щом го погледна по-внимателно. Ръцете му бяха мръсни, а китките му — вече измършавели от глада. Нежната кожа около устата му беше разранена и пожълтяла по края на устните. Нямаше оръжие, нямаше раница, нямаше храна.
— Къде е пушката ти? — попита тя. — Къде са нещата ти?
— Един по-едър от мен ги взе — въздъхна Картър и облиза раната до устната си. — Заедно с част от зъбите ми.
— Ограбили са те?
— Не чаках дълго. Тръгнах същия ден като вас, само че в друга посока. По обед чух стъпки зад себе си и се обърнах да видя кой е. В следващия миг лицето ми се удари в земята. Свестих се доста по-късно, а физиономията ми беше на косъм да пламне от жегата.
Луси коленичи до него и той обърна глава, за да ѝ покаже следите. Бузата му беше надупчена от чакъла. Тя я погали, без да мисли, и той потръпна колкото от болката, толкова и от нейното докосване.
— Не бива да се приближаваш до мен.
Луси хвана ръката му в своята, макар да знаеше, че е прав.
— Защо дойде тогава?
Картър сви рамене.
— Сигурно за да се сбогувам отново. Което е адски глупаво. Вече се сбогувахме. Просто не съм готов да те пусна.
— И няма да го правиш — реши Луси. — Следвай ни. Не е нужно Лин да знае. Ако стигнеш до Ентарго, там могат да изследват кръвта ти и ако си чист, няма причина да не дойдеш с нас в Калифорния.
— А ако не съм, ще ме застрелят.
— Рискувай. Какво друго ти остава?
— Нищо. Аз си нямам нищо. И никого. Ти си имаш Вера и Стебс, които са убедени, че заразата не е в теб, и Лин, която зарязва всичко само за да бъде до теб. А майка ми, щом чу, че може да съм преносител, повече не ме погледна, за да не би да я заразя. Сега, когато останах сам, и Мади я няма, просто не мога…
Луси го стисна още по-здраво.
— Какво не можеш?
— Да се надявам на каквото и да било в бъдеще.
Тя пусна ядно ръката му.
— И какво, ще се откажеш? Ще се предадеш? Ще се свиеш някъде като болен опосум и ще умреш? Въпреки че ти предлагам решение? Тръгни след мен, Картър. Аз ще ти оставям храна. Лин ни води всеки ден до вода. Ще се справиш.
— Не мога да издържа на темпото ви, Луси — отмести поглед Картър. — Не мога да вървя като вас, а и ти не можеш да делиш храната си с мен, без самата ти да гладуваш. Няма да ти позволя.
— Аз обикновено ям по малко — отговори твърдоглаво тя.
— Само че обикновено не кръстосваш страната.
— Въпреки това ще ти оставям. Така че можеш да ни следваш и да оползотворяваш храната, или да я оставяш на плъховете и аз да слабея за едното нищо.
— Луси, не го прави…
— Смятай го за вече направено. Сега се махай, преди Лин да се върне и да те застреля.
Той допря длани до лицето ѝ с тъжна усмивка и мислите ѝ бясно затърсиха думите, които можеха да намерят пресечната точка между чувствата в сърцето ѝ и суровия свят около тях.
Но нямаше такива.
На Луси не ѝ беше за първи път да лъже Лин. Неведнъж се беше измъквала тайно от къщата, измисляла си бе истории за счупените прозорци, дори беше успявала един-два пъти да изклинчи от ежедневните си задачи. Но укриването на факта, че Картър върви по дирите им, надминаваше всичко досега, а чувството за вина не ѝ се отразяваше добре. Щеше обаче да го понесе, след като алтернативата означаваше смърт за Картър.
Луси не обърна внимание на угризенията на съвестта, докато Лин превързваше стъпалото ѝ с бинтовете, които бе намерила, а след това нахлузи новите обувки на краката ѝ.
— Как ги чувстваш?
— Доста добре. Може би са ми малко широки.
— От това можеш да получиш същите пришки, както ако са ти тесни — смръщи се Лин.
— Да, но нали трябва място и за бинта — побърза да каже Луси, за да не тръгне отново нанякъде. — Пък и бог знае кога ще стигнем до Калифорния… може краката ми да пораснат дотогава.
— Да се надяваме, че ще е по-скоро — отвърна Лин, като полегна на одеялото си и впери очи в хоризонта, където покрай залязващото слънце се събираха тъмни облаци. — Може да завали.
— Странно е да очакваш дъжд, без да тичаш за кофите.