— Може да отворим шишетата. Все нещичко ще съберат.
Двете събраха раниците и одеялата си под клоните на близкия бор. От облаците току се стрелкаха огнените езици на приближаващата буря.
— Мислиш ли, че ще бъде силна? — попита Луси.
Лин огледа небето.
— Не много — реши тя. — От онези, които те мокрят до кости, а после отминават. Трябваше да я забележа по-рано. Можеше да се скрием в някоя от къщите долу.
Луси легна по корем под най-ниския клон на бора, а игличките я боцкаха по гърба.
— Добре сме си и тук. Няма страшно.
Лин се примъкна до нея и подпря лице в шепите си.
— Нещо не е наред — каза тя, загледана в хоризонта. — Не знам дали съм притеснена от това, че не забелязах по-рано бурята, или…
— Или какво?
— Или имам чувството, че някой ни наблюдава.
— Никой не ни наблюдава. Тук няма никого, освен нас двете.
— Може би. Но за всеки случай дръж пушката си под ръка. — Нервите на Лин видимо бяха изопнати докрай. — Аз смятам да полежа в пръстта и да гледам първия дъжд, в който не се налага да тичам като луда, за да събирам вода.
На другата сутрин ги посрещна ясно небе. Луси се измъкна изпод бора и видя как Лин критично оглеждаше шишетата, оставени предишната вечер.
— Събрали ли са нещо?
— Не е зле, но някоя любопитна животинка е съборила едното. Не е останала и капка — отвърна Лин, като посочи една празна бутилка.
— Животинки, какво да ги правиш? — сви рамене Луси, като се опита да пропъди мисълта за Картър, който пие от водата с наранените си, напукани от жажда устни.
— Да ги застреляш — рече Лин и прибра празната бутилка при останалите.
Двете вървяха с добро темпо, след като Луси увери Лин, че новите обувки не ѝ убиват. Вече съжаляваше, че е била толкова убедителна: ако Картър изостанеше, с него беше свършено. На обяд хапнаха малко от еленската пастърма на Стебс със сушен грах, но порциите бяха толкова оскъдни, че това, което Луси успя да отдели за Картър, едва щеше да стигне да го закрепи жив.
— Дали не трябва да хванем някое и друго животно, докато още сме на позната територия? — предложи тя.
— Може би, но имаме предостатъчно храна поне до Охайо — отвърна Лин. — Щом намалее, ще помислим за лов на дребни животни — нещо, което да се изяде на един-два пъти. Ще преслушаме и празните къщи по пътя, може да намерим някоя и друга консерва.
Луси обърна повече внимание на тона на Лин, отколкото на самите думи.
— Но още е рано?
— Още е рано — потвърди Лин, загледана в обедното слънце. — Искам преди всичко да се движим. Колкото по-бързо стигнем до Калифорния, толкова по-скоро ще спрем да се тревожим за храна и вода.
— Така е — съгласи се Луси с ясното съзнание, че Картър няма да издържи дълго на това „бързо“.
Чакълестият път се смени в неравен паваж и скоро пресече широко шосе с права жълта линия по средата. Луси стигна до тревата, която беше започнала да превзема асфалта и да протяга зелени стръкове към слънцето.
— Сега накъде?
— Ако все още искаш да видиш Ентарго, завиваме наляво — отвърна Лин. — От теб зависи.
— Хайде тогава наляво — реши Луси и тръгна по шосето.
Новите ѝ обувки тропаха по черния асфалт. Лин я последва, сложила ръка върху пистолета, пъхнат в джинсите.
— Не обичам да вървя по големи пътища — каза тя. — По тях може да има повече хора.
— Повече от какво — от нула? Защото досега сме видели точно толкова.
— Това не значи, че никой не е видял нас — възрази Лин и двете продължиха да вървят в мълчание.
Някогашните царевични ниви, през които минаваше шосето, сега се задушаваха от високи до кръста треви и полски кленове, които сами се бяха размножили през годините. Изоставени преди десетилетия къщи стърчаха като скелети, а облицовките им се белеха като кожа, излагайки вътрешностите им на показ. Към три часа следобед Лин спря.
— Ще трябва да заобиколим онази отдалеч.
Тя кимна към една къща, която по нищо не се отличаваше от другите.
— Защо точно нея? — попита Луси.
— Виждаш ли как блести слънцето в прозорците? Не са счупени. Там живеят хора. Няма смисъл да им изкарваме акъла.
Двете свиха от пътя и нагазиха в пустеещите ниви, вървейки бавно по неравната, обрасла с шубраци земя. След едно възвишение стигнаха до останките на градче, сгушено в долината. Пътят, по който бяха вървели доскоро, го пресичаше и продължаваше към хоризонта, където се разкриваше непозната гледка.
— Какво е това? — намръщи се Лин.
Сърцето на Луси подскочи.
— Градът — отвърна тя. — Това е Ентарго.