Като малка Луси беше убедена, че Лин може да я защити от всичко, да призовава дъжда и да държи койотите надалеч. И да, Лин правеше всичко това, но лицето ѝ бе помръкнало при мисълта за заплаха, срещу която не можеше да размаха оръжие.
— Значи е било полиомиелит?
— Така смята баба ти — отвърна Лин. — Явно има различни типове и някои протичат по-тежко. Каза, че иска да поговорим, след като приключим тук.
Луси погледна отново смачкания бял пашкул.
— Да. Като приключим тук.
— Ще се оправиш ли? Различно е, когато е някой от своите.
— Май трябва да свиквам.
Лин взе тубата с бензин, поля тялото от ръба на ямата и хвърли клечка кибрит със стиснати устни.
— Няма свикване с това.
Двете обърнаха гръб на черния димен стълб и тръгнаха към бараката, където ги чакаше майката на Мади, свита на един стол в ъгъла.
— Трябва да знам кога се е разболяла — тъкмо казваше Вера. — Опитай се да си спомниш кога за първи път се е оплакала, че не се чувства добре.
Моника беше стояла настрани, докато Мади умираше, неспособна да гледа как гасне единствената ѝ дъщеря. Сега очите ѝ бяха втренчени в пода, като че ли отговорите се криеха в чеповете на дъските. Когато най-сетне проговори, гласът ѝ беше толкова тих, че се губеше в скърцането на клоните отвън.
— Може би вчера по някое време.
Мади и брат ѝ Картър не криеха страхливия нрав на майка си. Веднъж Картър каза на Луси, че дори когато всичко е наред, Моника пак тръпне в очакване да се случи нещо лошо, а когато то дойде, е склонна да се скрие, отколкото да се бори. Сега тя седеше в ъгъла, изгърбена под бремето на вината.
Луси се приближи внимателно към майката на приятелката си, като към полудиво котенце, намерено в тревата.
— Не бива да се упрекваш, че не си разбрала по-рано. Дори да я беше довела по-рано, пак нямаше да я спасим.
— Точно така — потвърди Вера. — Няма лечение за полиомиелит, а и този щам се разви много бързо. Затова трябва да знам кога е започнало. Ако инкубационният период е толкова кратък, колкото предполагам, боя се, че нямаме много време.
Зад гърба си Луси чу как Стебс промърмори на Лин:
— Ако е толкова кратък, колкото Вера предполага, нямаме никакво време.
Луси се приближи до Моника и улови треперещата ѝ ръка.
— Колко зле беше, когато я доведе?
— Доста зле — подсмръкна Моника и потеклите сополи се скриха обратно в ноздрата ѝ. — Когато се върна след плуването с двама ви с Картър, каза, че я боли главата. Но сега са първите горещи дни, а тя се е гмуркала в студената вода и не се притесних особено.
— Какви бяха първите признаци, че не е само това? — попита Вера.
— Събуди се през нощта с ужасни викове. Двамата с Картър веднага дотичахме. — Моника избърса сълзите, които отново се застичаха от очите ѝ. — Беше получила спазми, но мислеше, че са крампи, и стана, за да се раздвижи. И тогава… тогава…
— Какво стана тогава? — намеси се нетърпеливо Лин.
Стебс сложи ръка на рамото ѝ.
— Видя, че не може да ходи? — предположи той.
— Просто падна и каза, че краката не я слушат. Тогава брат ѝ я грабна на ръце и я понесе насам.
— Картър я доведе към два-три през нощта — каза Вера. — Кога отидохте да плувате?
— След като засадих фиданките — отвърна Луси.
— Към два следобед, в силното слънце — добави Лин.
— Дванайсет часа — промълви Вера. — Дванайсет часа до началото на парализата, двайсет и четири до смъртта.
— Това бързо ли е? — попита Стебс.
— Прекалено бързо. Откъдето и да го е хванала Мади, всеки, който е бил в контакт с източника, вече е заразен.
Бледите треперещи пръсти стиснаха уплашено ръката на Луси, чието сърце също се бе свило при тия думи.
— Ами Картър? — попита Моника. — Синът ми?
— Ако не е развил симптоми досега, би трябвало всичко да бъде наред — успокои я Вера. — Което значи, че и ти си добре, мъниче.
Луси изпусна дъха, който бе притаила заедно с жената до себе си, и кимна. Страхът ѝ за самата себе си беше само капка на фона на уплахата, че Картър също може да е болен.
— Добре ли се чувстваш? — попита я Лин. — Да те боли глава? Да усещаш нещо странно в краката?
— Добре съм, Лин, наистина — увери я Луси, но Лин въпреки това я огледа от глава до пети, като че ли очакваше вирусът да изскочи отнякъде като бълха или кърлеж. — Дори да не бях, нали се сещаш, че не можеш просто да го извадиш от мен?
Потната ръка на Моника пулсираше в дланта на Луси.