— Да, но какво… — Лин заекна, видимо объркана. — Как така го виждам толкова отдалеч? Какво е това?
— Наричаме го небостъргач — обясни Луси. — Много, много висока сграда.
— По-висока от кулите за мобилни телефони по пътя?
— О, да. Много по-висока.
— Хм.
Лин сложи ръка на хълбока си, все така свъсена. Луси се помъчи да сдържи усмивката си. Рядко се случваше да види Лин озадачена.
— Ти какво очакваше?
— Не знам — Лин сви рамене. — Нещо по-скоро такова. — Тя посочи селото под тях. — По-разлято.
— Има и такива места — отвърна Луси, изненадана, че още си спомня. — Кварталите, в които живееха повечето хора. Големите сгради бяха предимно за администрацията. И болницата, в която работеше баба.
Лин кимна, вперила недоверчив поглед в сивите кули.
— Не е ли страшничко да се качиш толкова високо?
— Всъщност не. Ние живеехме в подобна сграда, наричаше се жилищен блок. Много хора живееха в такива: всички си имат собствени стаи, но те са наредени една върху друга.
Лин седна и разви капачката на шишето си за вода.
— Не сте имали собствена къща?
Луси се възползва от почивката, за да изрови няколко парчета пастърма от раницата си и да ги пусне на земята, докато Лин не гледа.
— Може би ти звучи по-добре да имаш свой имот, отколкото да живееш в такъв блок — обясни тя, — но всъщност не беше така. Повечето хора, които живееха в къщи в покрайнините, останаха сами на себе си. В града беше по-безопасно. Блоковете се охраняваха. Водата беше по-чиста. Имахме си даже бани.
— Не знаех, че помниш толкова много.
— Трудно се забравя наличието на баня.
— И аз имам баня — защити се Лин.
— Да, разбира се. А помниш ли какво стана, когато се опитах да я използвам?
— О, да, чистенето след това не беше приятно.
Лин прибра шишето с вода в раницата си и я преметна на рамо. Луси направи същото, но колкото можеше по-бавно, защото знаеше колко важна е всяка спечелена секунда за Картър.
— Още ли искаш да го видиш? — попита Лин.
— Да.
— Добре. Ще видим колко можем да се приближим. Ако някой стреля по нас, не ме интересува колко ти липсва банята. Ще заобиколим отдалеч.
— Ако някой стреля по мен, може и да имам нужда от баня.
8.
Луси стоеше вцепенена на прелеза.
Ентарго беше мъртъв.
— Покрий си носа, мъниче. — Лин разгъна кърпичката си върху долната част на лицето си. — Не се знае какво разнася вятърът.
Луси се подчини с безчувствени ръце. Околовръстният път, на който се намираха, ограждаше целия град и откриваше хубава гледка към улиците, ако не се брояха боклуците, които вятърът размяташе по тях.
— Каквото и да се е случило, то не е било отдавна — каза Лин с приглушен от кърпичката глас. — Дишай през устата. Така смрадта не се усеща.
У дома изгаряха бързо мъртвите, за да предотвратят разпространението на заразата, така че Луси никога не бе усещала миризмата на гниещи трупове. Вонята на смърт и разложение по принцип не ѝ беше непозната — дивите животни постоянно се убиваха помежду си и оставяха частите, които не им бяха нужни, да гният на слънцето. Но смрадта в града беше толкова силна, че ѝ се гадеше. Вятърът се обърна и започна да отнася по-голямата част от миризмата на север, но тя не свали кърпичката от лицето си.
— Какво се е случило според теб?
— Бих казала, холера.
Луси я погледна.
— Откъде знаеш?
— Не виждам тела извън града. Не са се опитвали да бягат или не са имали шанс. Холерата те поваля за часове. Епидемията се разраства като горски пожар — разболее ли се един, брой всички околни за мъртви. Предполагам, че никой не е искал да си признае, че е болен, за да не го изхвърлят от града, така че всички са си мълчали, заразявали са другите и са умирали.
— Много неща могат да убият хората бързо — отбеляза Луси. — Откъде си сигурна, че не е полиомиелит?
— Защото усещам и мириса на лайната.
— Така ли се умира от холера?
— Да. Независимо дали имаш баня.
Погледът на Лин се премести към покривите и Луси забеляза движещи се силуети.
— Лешояди — прошепна тя.
Хищните птици се бяха наредили по всички небостъргачи и къщи в града.
— Трябва да тръгваме — каза рязко Лин.
Двете вървяха цяла вечер, докато стигнат до езерото Уелзли, а органичната миризма на водата беше толкова силна, че ги привличаше като магнит. Лин намери една полянка, подходяща да лагеруват, на която двете опънаха одеялата си и хапнаха, без да говорят.
Изтощението тегнеше като камък върху Луси. Тя знаеше, че пътуването ще я измори, ще покрие нозете ѝ с мазоли и може би ще я накара от време на време да губи желание да говори, но не беше подготвена за пронизващата болка в крайниците и за колосалните усилия, които бяха нужни, за да помръдне, щом спрат да почиват вечер.