— Трябва да поспиш — рече Лин, като погледна Луси на гаснещата светлина.
Луси отвори очи. Дори не беше усетила, че е задрямала.
— Ами ти?
— Аз съм свикнала — сви рамене Лин.
Сънят теглеше Луси в обятията си с обещанието да я избави от болката, но тя се съпротивляваше. Трябваше да остави храна за Картър. Тъкмо се канеше да се извини, че се налага да се скрие в гората, когато на отсрещната страна на езерото проблесна светлинка и Лин рязко вдигна очи.
— Мътните ме взели — изруга Лин, загледана в избуяващия огън, който се отразяваше в повърхността на водата. — Тук има още някого.
— И не е сам.
Луси я смушка и посочи източния бряг, където, сякаш насърчено от първото, се беше появило още едно ярко оранжево петно.
— Явно се чувстват достатъчно спокойни тук, за да запалят огън.
— Може би защото това е тяхното си място. А не нашето. Стой тук.
Надеждата на Луси да се измъкне угасна ведно с пламването на огньовете, но тя не беше твърде разтревожена за живота на Картър. През деня ѝ се бяха удали няколко възможности да му остави храна, орязвайки собствената си дажба може би повече от разумното. Щяха да нощуват до голям водоем, който другите видимо използваха без притеснение. Нямаше да умре нито от глад, нито от жажда. На другия ден щеше да го намери, помисли си тя, а после признателното ѝ тяло се предаде на забравата.
Луси се изненада, когато Лин каза, че ще останат още един ден край езерото.
— Какво ти щукна? Мислех, че бързаме да стигнем до Калифорния.
— Така е, но искам да разбера повече за онези огньове и изобщо за ситуацията тук.
— Мислиш си, че можем да останем тук, нали? Че можем да си спестим ходенето чак до западния бряг?
За свое собствено учудване Луси не се зарадва. Мечтата за Калифорния беше успяла да проникне дълбоко в душата ѝ, без самата тя да усети, и възможността за нов вариант на досегашния живот, само че с по-голям източник на вода, не я мамеше, както можеше да се очаква.
— Мисля само, че тук има много вода, много дърва и много дивеч.
— Защо тогава не изглеждаш щастлива?
Лин нави одеялото си и го натъпка в раницата си.
— Защото, ако всичко беше толкова хубаво, все някой щеше да охранява мястото.
— Може би е прекалено обширно? Или водата е заразена?
— И двете са възможни. Ще обиколим наоколо, после ще слезем до брега. Аз ще пия.
— Глупав план, Лин.
— Ще пия — повтори категорично тя. — После ще изчакаме един ден и ще видим какво ще стане.
Луси също нави одеялото си и се огледа за Картър, но от него нямаше и следа. После тръгна със свито сърце след Лин.
Не знаеше дали той намира храната, която му оставя, нито дали още върви след тях. Ако продължаваше да ги следва, щеше да умре без храна. Но ако се беше отказал, тя напразно се лишаваше от своята, а слабостта ѝ удължаваше бездруго дългия път към Калифорния. Океанът някак си бе започнал да я притегля, реален като самия прилив. Луси жадуваше за този фантазен живот, за който бе разказвал чичо ѝ, за тази неясна обетована земя, наречена Калифорния. Миналото обаче теглеше съвестта ѝ — толкова силно, колкото слаб бе Картър. Единственото разумно решение би било да пази всичко за себе си, да върви на запад и да не поглежда назад. Ала сърцето ѝ не се интересуваше от разума: то замираше само при мисълта как Картър търси храна и не я намира.
Лин задържа за секунда един клон, та Луси да мине, но тя се разсея и той я удари право в лицето. Момичето се просна на земята.
— Какво става? — обърна се Лин.
— Съжалявам — отвърна смутено Луси, — нещо не внимавах.
— Започни да внимаваш, ако обичаш.
После ѝ подаде ръка, за да стане, и двете продължиха заедно през гората към брега на езерото. Дъхът на Луси спря, когато гледката се откри пред очите ѝ. Виждаше отсрещния бряг, но трябваше да присвие очи, за да различи подробностите над водната шир, бъкаща от живот под повърхността.
Лин също стоеше като омагьосана. Преди да успее да реагира, Луси коленичи на земята, загреба шепа вода и отпи.
— Печеля — каза тя още с пълна уста.
— Не и ако се разболееш — отвърна хладно Лин. — Как е на вкус?
— Мокра — отговори Луси.
Езикът ѝ се завъртя около думата, докато всмукваше капките, покапали от ъгълчетата на устата ѝ. Беше по-студена от водата на езерото вкъщи и оставяше привкус на диво. Една риба, която се беше скрила, когато усети приближаването им, отново излезе на повърхността.