— Изглеждат доволни вътре — отбеляза Луси. — Значи водата не може да е кой знае колко лоша.
— Може би. — Лин я погледна внимателно, после закри очите си от слънцето и се взря в отсрещния бряг. — Доста път е, но предлагам да обиколим цялото езеро и да видим дали някой се е установил за постоянно тук.
Очарована от вкуса на водата, Луси загреба още една шепа.
— Не очакваш да срещнем някого, нали?
— Съмнявам се — отвърна рязко Лин. — Мястото е твърде хубаво, твърде идеално, за да не се е заселил никой. Освен ако не ти призлее от водата, предполагам, че някой някъде гледа и се грижи никой да не се задържи за дълго.
Двете тръгнаха покрай езерото, но се качиха обратно в гората, където би могло да намерят жилища на местни обитатели. Лин следеше изкъсо състоянието на Луси, но момичето се чувстваше отлично. Водата бълбукаше приятно в корема ѝ и тя току поглеждаше към блестящото езеро под тях, макар да съзнаваше, че няма начин нещо толкова ценно да е останало неохранявано в този свят.
Не намериха никого. Огньовете от предишната вечер бяха угасени и стъпкани, а обгорените съчки се открояваха върху зелената трева. И двата лагера изглеждаха така, сякаш хората са бързали да ги напуснат.
— Някой ги изхвърля оттук, не мислиш ли? — попита Луси, когато се спряха от другата страна на езерото точно срещу мястото, от което бяха тръгнали.
— Така изглежда. Огнищата са разритани. Предполагам, че са останали по-дълго, отколкото са били желани. Но не виждам следи от бой. Някой ги е убедил да си тръгнат, не ги е изгонил със сила.
— И какво мислиш да правим?
Лин помълча, загледана в рибите, които скачаха по повърхността, отворили гладни усти с надеждата да уловят някоя буболечка.
— Мисля да си наловим малко риба, да я опечем на огън и да хапнем нещо топло тази вечер. После продължаваме нататък.
— Рибата звучи добре.
— Идвай тогава с мен долу. Да видим какво ще хванем.
И преди бяха ловили риба с голи ръце. За това бе нужно да стоят напълно неподвижни — умение, което бяха усвоили много отдавна с пушките. След час и двете бяха мокри до раменете, а коремите им — изкаляни от лежането на брега, но имаха добър улов.
Двете стояха една до друга и раменете им се докосваха, когато едната се спуснеше да хване някоя риба. Луси постепенно се увлече. Мислите ѝ се отдалечиха от Картър, загубата на Ентарго и дори от болните, които бяха оставили у дома. Когато слънцето се спусна над хоризонта, Лин се изправи и избърса люспите от ръцете си. Луси се върна в реалността.
— Не трябваше да хващаме толкова много — каза тя, като погледна гърчещата се купчина. — Няма да ги изядем наведнъж.
— Да, но можем да сготвим част от тях, а другите да вземем утре със себе си. Няма да си тръгна оттук с празни ръце.
Вечерта запалиха първия си огън, откакто бяха тръгнали на път. Луси отиде да търси съчки, следвана от екота на кремъка в ръцете на Лин. Очите ѝ се взираха между дърветата с надеждата да зърнат светлото петно кожа, яркосините очи на Картър. Ала не би.
Лин също беше умълчана и съсредоточено чистеше пушката си. Пламъците трепкаха по цевта и Луси им позволи да я омагьосат, намерила утеха в познатите действия.
— Липсва ли ти домът?
Ръцете на Лин не се спряха, очите ѝ не се вдигнаха от пушката.
— Имам твърде много грижи на главата — отвърна тя. — Ще ми липсва по-късно, когато ми остане време за това.
— Иска ми се да бях като теб. Да не позволявам на разни неща да ме измъчват.
Лин върна цевта на мястото ѝ и погледна Луси над пламъците.
— Никога не си мечтай да приличаш на мен, мъниче. Ти не си такава. И не е лесно.
— Нямах предвид…
— Да искаш да си като мен, е все едно слънцето да иска да бъде като луната. Това не е добро за никого.
Луси отмести поглед, обзета от чувство на вина, макар да знаеше, че Лин е права. Никога не ѝ се бе налагало да убива, защото тя се грижеше за сигурността ѝ. Често се питаше до каква степен сърцето на Лин е закоравяло от смъртта на Илай и до каква — от други белези. Лин беше готова на всичко за нея: дори да напусне дома си, за който беше убивала, само и само да осигури по-добър живот на Луси.
Въпреки това тя продължаваше да се взира в дърветата на трепкащата светлина на огъня за някаква следа от Картър, сякаш цялото ѝ минало се изплъзваше като призрак в гората. Надеждата за нещо по-добро се беше загнездила в нея и беше разпалила желания, които Луси не бе и подозирала, че се крият в сърцето ѝ. Спокойствието от детството ѝ с Лин, топлината на дома, светостта на езерото сега, когато беше излязла, макар и отскоро, в света навън, вече ѝ се струваха ограничения.