Колко пъти се беше измъквала нощем през прозореца, вдишвайки дълбоко студения въздух, преди да падне на земята и кръвта да забучи в ушите ѝ. Приключенията я зовяха още от дете, но тогава тя правеше всичко ръка за ръка с Мади и Картър, животът беше трепетна изненада, а сигурността им беше гарантирана, независимо от привидните рискове в игрите им. Сега Мади беше мъртва, Картър го нямаше, а напрежението, с което Лин непрестанно проверяваше пушката си, напомняше на Луси, че вече няма никакви гаранции.
9.
Лин обикновено се движеше много тихо, затова шумоленето при завръщането ѝ събуди Луси. Тя се завъртя.
— Какво има?
Лин подскочи, сепната от гласа ѝ.
— Стори ми се, че чувам койот, но нямаше нищо. Заспивай — отвърна рязко тя.
Луси се зарови в одеялото си, търсейки топлинката, която бе оставила там. Тъкмо се унасяше в сън, когато в нощта се разнесе непознат глас и кръвта ѝ изстина във вените.
— Ехо! — извика някаква жена и Лин скочи на крака с нож в ръката.
Луси затърси пушката си. Намери я до себе си, стоплена от собственото ѝ тяло.
— Чувам те — отговори Лин, взирайки се в мрака. — Какво искаш?
— Само да поседна до огъня ви — отвърна жената.
Този път гласът ѝ като че ли идваше от друга посока. Лин премести пушката си.
— Сама ли си?
— Сама жена, също като вас.
— Идвай тогава — каза Лин, стиснала здраво ножа. — Само че бавно.
Минаха няколко секунди. Луси усещаше капките пот по слепоочията си въпреки нощния студ.
Напрягаше слух, но не чуваше нищо. Погледна въпросително Лин, но тя само поклати глава. И тя не знаеше в коя посока да гледа.
Когато обърна глава към езерото, забеляза жената, която стоеше със скръстени ръце, нехайно облегната на едно дърво.
— Лин — каза тихо тя и кимна към непознатата.
Щом разбра, че са я забелязали, тя протегна свободните си ръце пред тялото си.
— Виждам те — рече Лин. — Няма смисъл от игрички.
Жената сви рамене, без да отпуска ръцете си.
— Каза „бавно“.
— Не и „безшумно“ — уточни Лин, но все пак ѝ даде знак да се приближи.
Въпреки че я виждаше, Луси все така не чуваше движенията ѝ. Непознатата се приближи и на оскъдната светлина на жаравата се видя лицето ѝ, спокойно като маска. Беше по-възрастна, отколкото гласът ѝ подсказваше. Челото ѝ беше набраздено от бръчки, които се врязваха дълбоко между веждите. Кафявата ѝ коса бе прошарена от сиви кичури от двете страни над слепоочията. Луси я огледа, очарована, че отново вижда лице от старото поколение, което познаваше живота преди Недостига. За разлика от Вера обаче, покрай очите на тази жена нямаше бръчици от смях.
Непознатата също ги огледа внимателно, докато огънят се съживяваше под вещите свещенодействия на Лин. Усетила изпитателния ѝ поглед, Луси сведе очи и се изчерви. У дома всички се познаваха добре и никой не представляваше особен интерес за другите.
— Аз съм Джосика — представи се жената, като внезапно наруши мълчанието. — Но моите хора ме наричат Джос.
— Къде са твоите хора? — попита Лин с тон, който ясно издаваше надеждата ѝ Джос час по-скоро да се върне при тях.
— Били са прогонени. Снощи си устроихме лагер на отсрещния бряг. Сигурно сте видели огъня.
— Видяхме два огъня — уточни Луси. — Помислихме, че всички са си тръгнали.
— Почти. Без един.
— Имаше ли причина да те оставят? — попита Лин и Джос вдигна очи към нея.
— Може да седнеш, а и не бих имала нищо против да оставиш този нож. Така, като те гледам, явно умееш да го използваш.
Лин приклекна, но не остави ножа.
— Защо реши така? — попита тя.
— Нещо във вида ти го подсказва — сви рамене жената. — Не бих искала да се натъкна на теб сама в гората по тъмно.
Огънят припламна и озари браздите по лицето ѝ, разкривайки две поразителни зелени очи с пронизителен поглед.
— Хората ми са били нападнати, докато съм била на лов. Когато се върнах, намерих огъня разритан, а тях ги нямаше. Като знам какво е наоколо, предпочитам да не се опитвам да ги настигна сама по пътя. Реших, че още две полезни ръце няма да са ви излишни.
— Какво можеш да правиш, което ние не можем? — полюбопитства Луси.
— Съмнявам се, че има такова нещо — отвърна Джос, — но една жена на пътя е равносилно на смърт, а две са само с една повече.
— Пък три са само с една повече от две — отбеляза Лин.