— Може би. Но бройката е сила, а аз пътувам не от вчера и съм видяла разни неща — каза тя, като очите ѝ се насочиха отново към Лин.
Лин отвърна на погледа ѝ, без да трепне, но прибра ножа в канията.
— Сигурно няма да ни навреди да те вземем — рече тя за изненада на Луси. — Докато намериш своите хора.
Джос кимна.
— Стига, разбира се, да тръгнем в същата посока.
— Ние отиваме в… — подзе Луси, но Лин я пресече с леден поглед.
— Тръгнали сме на запад — каза тя. — Опитваме се да избягаме от една болест.
— Откъде знаете, че на запад няма болести?
— А откъде да знаем, че има?
— Животът е игра, казваш?
Лин се отдръпна от огъня и премести одеялото си до Луси.
— Ние отиваме. А до сутринта мисля да спя.
Луси се загърна с одеялото си и се сви на топка, притиснала гръб в гърба на Лин. Телата им отдавна бяха свикнали с тази форма, за да се топлят едно друго. Познатото дишане на Лин в ритъм с нейното собствено връщаше Луси към онези прости дни, в които животът беше низ от изгреви и залези, а помежду им — дълги следобеди с Мади и Картър.
Тя измъкна ръка изпод одеялото и хвана в юмрук дългата коса на Лин — навик, който още пазеше от детските си години. Пръстите на Лин я обгърнаха и успокоително я стиснаха.
— Излязохме ли вече от Охайо? — попита Луси, като поседна в сянката на един блатен дъб, благодарна, че може да се скрие за миг от палещото слънце.
— Не — отвърна сприхаво Лин, взирайки се в разгърнатата върху коленете си карта.
Джос приседна до Луси и остави бутилката си с вода до себе си. Беше напълнила шишетата си от езерото Уелзли, но нямаше храна. Беше се нагърбила с всички възможни задължения, за да компенсира: събираше съчки, когато Лин сметнеше, че е достатъчно безопасно да запалят огън, и винаги с готовност поемаше първото дежурство нощем. Веднъж дори влезе в кухнята на една изоставена къща и приготви паста от оцет и сода за хляб, с която излекува неприятния обрив от отровен бръшлян на ръката на Лин. Всичко това обаче сякаш не правеше никакво впечатление на Лин, която беше мълчалива и сдържана през цялото време, откакто тази жена се бе присъединила към тях.
— Кажи ми, когато излезем — помоли Луси, опитвайки се да привлече вниманието ѝ.
— Откъде?
— От Охайо.
Лин вдигна очи от картата.
— Добре.
— Ще бъде интересно.
Лин не отговори, потънала в мисли за маршрута.
— Аз съм била извън Охайо — обади се Джос.
— Наистина ли? Преди или след Недостига?
— Преди. Аз не съм тукашна. Израснах във Флорида.
— Флорида… — повтори Луси.
Думата се търкулна по езика ѝ. Лин се беше опитала да ѝ налее нещо като образование, което се въртеше предимно около мухлясалите енциклопедии, останали от майка ѝ в сутерена. Знаеше, че Флорида съществува и че е някъде на юг, но нищо повече.
— Как изглежда?
— Не знам как изглежда сега, не съм се връщала там. Но съм сигурна, че още е горещо и има крокодили, големи колкото вашите койоти.
Луси усети сладката тръпка на страха.
— Звучи страшничко.
— Не повече от глутница кучета — отвърна Джос, като я наблюдаваше с крайчеца на очите си, а на устните ѝ потрепваше закачлива усмивка. — Крокодилите приличат на люспести диви кучета, които искат да те удавят и схрускат.
— Добре — каза Лин и затвори картата, — да тръгваме.
— Сега какво? — попита Луси.
Лин я погледна неразбиращо.
— Ще вървим.
— Да вървим. Обичам да вървя.
Лин метна раницата си на гръб и завъртя очи, но Луси не пропусна усмивката, която се прокрадна на лицето ѝ, преди да се обърне. Огледа се още веднъж, преди да излязат на пътя, но от Картър нямаше и следа. Половината от закуската ѝ все пак остана под дървото, покрита с листа.
— С какво се занимаваше преди Недостига? — попита тя Джос, признателна за възможността да си поговори с някого друг.
— Бях инструктор по йога.
— Какво си била? — не разбра Луси.
— Инструктор по йога — повтори търпеливо Джос. — Йога е древна форма на медитация, при която се използват дихателни упражнения и определени пози на тялото, за да съсредоточиш ума си.
— Значи си учила хората как да дишат и да стоят неподвижно?
Лин, която вървеше най-отпред, тихо изсумтя.
— Не е просто това. Може да ти се отрази доста добре — отвърна Джос.
— Аз се концентрирам най-добре, когато върша нещо — възрази Лин, без да се обръща. — А не като стоя на едно място и дишам, и мисля за него.
— Имах предвид релаксацията — обясни жената, но Лин не отговори.