— Ако отнемеш напрежението на Лин, тя ще падне — рече Луси, а Джос весело се засмя.
Да дразнят Лин, докато пробият сериозната ѝ обвивка и я принудят да се усмихне или избухне, беше специалитет на Луси и Стебс.
— Имах студио във Флорида, но заминах за Охайо точно преди да започнат проблемите.
— Защо напусна Флорида?
— Имах си причини.
Както винаги, неохотата на хората да споделят само разпали любопитството на Луси.
— Заради мъж ли?
— Луси — предупредително каза Лин три метра напред.
— Няма нищо — успокои я Джос, — любопитството не е лошо нещо.
— Какво стана? И как стигна толкова далеч?
— В началото имах късмета да живея в голям град. Когато спряха водата на покрайнините, ние още имахме. Не безплатно, естествено.
— Аз отраснах в Ентарго — обади се Луси. — Мислех си, че водата идва от чешмата. И защо напусна града?
Джос сви рамене.
— Предимно заради обстоятелства извън моята власт. Ами ти?
— Мама… не Лин, а истинската ми майка, забременя.
При тази откровеност Лин поклати неодобрително глава, но Джос даже не мигна.
— О, две деца? И ви изхвърлиха заради семейния закон?
— Аха. Изгониха семейството ни, а баща ни убиха. — Луси сама се учуди на лекотата, с която се лееха думите за миналото, и с удоволствие им позволи да отвлекат мислите ѝ. Споделянето на старата дълго стаявана болка беше по-лесно от мъката на настоящето. — Но аз извадих късмет. Срещнах Лин и оттогава сме заедно. Ами твоите хора? Роднини?
— Не… — Джос замълча, забола поглед в краката си. — Просто група непознати, които се опитват да се грижат един за друг. Нямам къде да отида. Чакам съдбата да ми покаже. Ами вие?
— Калифорния — отвърна Лин, като че ли предизвиквайки Джос да я разубеди.
— Добре че обичате да вървите.
Прекараха нощта встрани от пътя, зад един хамбар с прогнил покрив, в чиито греди гнездяха стотици лястовици. Джос и Луси убедиха Лин да запали огън, а Джос изнамери консерва със супа. Имаше и бутилка вино.
— Не — отказа Лин с една дума, но Джос продължи да държи бутилката пред нея.
— Не се шегувах, като казах, че имаш нужда да се поотпуснеш.
— Вие двете си пийнете, аз ще поема първото дежурство — каза Луси, която добре знаеше, че Лин не е спала добре предишната нощ. Лин неохотно прие и отпи няколко глътки в мълчание, докато Луси тормозеше Джос да разказва още за себе си.
— Значи хората наистина са ти плащали, за да ги учиш на йога?
— Трябва да знаеш, че тогава хората имаха неща, които вие нямате.
— Например повече от два ката бельо?
— Да, но аз имах предвид други неща — като сигурност, достъп до храна, която можеш да си купиш евтино и по всяко време, вода, която потича, щом завъртиш кранчето на чешмата. Когато имаш всичко това, можеш да използваш времето си за други цели. Можеш да искаш разни неща.
Сърцето на Луси подскочи. Възможността да искаш нещо звучеше прекрасно, но изглеждаше неимоверно далечна в този свиреп свят.
— И някои хора са искали да се научат на йога?
— И още как. Но човек можеше да прави и други неща — да ходи на уроци по пиано, да чете книги, да спортува. Има страшно много неща, за които вашето поколение не знае нищичко.
— Да, извинявай — намеси се Лин. — Тя е прекалено заета да събира вода и дърва, за да упражнява дишането си.
— В известен смисъл това е жалко — отвърна Джос, но Лин задуши отговора си в гърлото на бутилката. — Повечето хора днес нямат време за нищо друго, освен да се погрижат за оцеляването си. А някога се отдавахме на истински живот.
— Тоест забавление?
— Много повече. Понякога подлудявах от напрежението на този голям избор. Можех да стана адвокат, лекар, шофьор на автобус, астронавт, ако щеш. Когато бях дете, постоянно си говорехме какви искаме да станем, когато пораснем.
Лин избърса устата си с ръкав.
— Аз съм щастлива, че изобщо пораснах.
— Точно това имах предвид — отвърна Джос. — Някога растяхме с мечти. Сега казваме на децата, че са късметлии, ако са живи. В този смисъл градът ми липсва. Там имаше повече възможности. Човек имаше контакт с повече неща.
— В града, а? — Лин вдигна поглед от бутилката с вино. — Например с болни от холера?
— Болести има навсякъде. И вие от това бягате.
Лин поклати глава, загледана в гаснещите въглени.
— Не знам. Но когато го видях, се сетих само за бучката, която баба ти изряза от стария господин Адамс, помниш ли?
Луси кимна. Трудно можеше да забрави тумора, който един от съседите им с нежелание бе показал на Вера — черна топка от задната страна на коляното.