— Не, нищо не може да се направи — каза тя, сякаш да успокои самата себе си.
— Ако момичето се е разболяло след плуването в езерото, но брат ѝ и малката са добре, какво означава това? — обади се Стебс.
— Означава, че вероятно източникът не е езерото — отвърна Вера.
— Естествено, че не е — обади се Лин, — цял живот пия вода от него.
— Пиеш вода, след като я пречистиш — поправи я Вера. — Аз не бих го изключила напълно.
— Не може да е езерото — възрази и Луси. — Иначе нямаше ли да се разболея и аз? Или Картър?
— Трудно е да се каже — отвърна Вера. — Полиомиелитът обикновено се предава от човек на човек, но може да се заразиш и от водата.
— Значи се е заразила от някой друг? Но кой може да е болен? — попита Луси.
В този момент се чу първото почукване на вратата.
2.
Чукането продължи през цялата нощ и на сутринта; здравите носеха болните, а болните носеха вируса. Лин и Луси изнесоха одеяла и ги постлаха отстрани на бараката по посока на вятъра, за да могат да сложат на тях придошлите смъртници. Повечето умираха още щом легнеха, а зловещите хрипове, които Луси бе чула за първи път от Мади, сега изпълваха ушите ѝ като жужене на цикади. Вера разпитваше онези, които още можеха да говорят, в отчаян опит да разбере къде са били преди това, а после признаваше, че няма как да им помогне.
— Наистина ли няма лечение? — попита Луси, като изля една кофа речна вода в големия чайник, който Лин беше оставила на брега. — Баба нищо ли не може да направи?
Лин поклати глава.
— Доколкото разбирам, тази болест убива едни, а други — осакатява. Някои само вдигат малко температура. Вера каза, че обикновено засяга децата, но може да покоси и възрастни. Даже един президент бил преболедувал от това.
— И е умрял?
— Не, но осакатял. Явно няма начин да се предвиди кой ще се зарази и как ще го понесе.
Луси скърши един клон върху коляното си.
— Гадост.
— Може би. — Лин взе съчките от ръцете ѝ. — А може би тези, които се разболяват, се радват, че вече е зад гърба им, независимо как свършва. Нали знаеш какво казва По:
Луси въздъхна и скърши още една съчка.
— Майка ти не можа ли да те научи и на по-весели стихове?
Лин се усмихна, но с онази бавна и тъжна усмивка, която винаги съпътстваше спомена за майка ѝ.
— Научи ме на това, което знаеше. Стебс — също. Веднъж той ми каза, че хората като мен и него не са създадени за такива времена, в които нищо не можем да променим.
— Нужен ти е враг — веднага разбра Луси.
— Да. И когато той е болестта, най-доброто ми оръжие като че ли е огънят за труповете.
— Това и фактът, че няма опасност да целунеш някого — пошегува се Луси, като я смушка в ребрата с върха на една пръчка.
— Това е по-скоро предпазна мярка, отколкото оръжие. — Лин с лекота хвана края на пръчката и с ловко движение придърпа Луси на коленете си. — А ти недей да се тормозиш дали целувам някого или не.
— Трогателно.
Луси стана и изтупа пръстта от коленете си.
— Но си права.
Лин удари кремъка, мъчейки се да изкара искра и да запали съчките.
— В смисъл?
— Виждам как се гледате с Картър напоследък и не бива да се целувате. — От разпалките се вдигна тънка струйка дим и Лин се залюля на пети. — Не му е сега времето да ставате нещо повече от приятели.
Луси се опита да не обръща внимание на топлината, която плъзна по врата ѝ до корените на късо подстриганата ѝ руса коса.
— Не съм глупачка.
— Глупостта не играе, когато едно момче скърби за сестра си и търси утеха.
— Аз не съм…
По-голямото момиче вдигна ръка.
— Само това казвам. Не задавам въпроси, просто те предупреждавам, че каквото и да става, то трябва да почака, докато не разберем повече за тази болест. Ясно?
— Ясно.
Лин я погледна в очите, после се наведе, за да раздуха огъня.
— Знам, че не сме говорили за… някои неща.
— Стебс вече ми обясни за секса, ако за това намекваш — рече Луси и топлината, която беше започнала да се стопява, бързо възвърна териториите си.
— Горкият човек.
Огънят припламна и Лин се взря в оранжевите езици.
— Какво става, Лин? Защо говорим за любов, докато изгаряме мъртвите?
— Защото ни чакат трудни времена и трябва да ме слушаш. Когато ти кажа да слезеш в сутерена и да не излизаш оттам, отиваш. Когато ти кажа да се качиш на някое дърво, тръгваш към най-високото, чуваш ли?
1
По, Е. А. На Ани. Прев. Е. Панчева. В: По, Е. А. Страната на сънищата. Златорогъ, 1996. — Бел.прев.