— Ти си притеснена.
— И още как.
Въпреки яркото слънце Луси усещаше хладината, повяваща от малкото гробище наблизо, където почиваха майка ѝ и мъртвороденото ѝ братче заедно с вуйчо Илай. Като че усетила мислите ѝ, погледът на Лин също пробяга натам. Луси се смръзна. Щом Лин се тревожеше, значи имаше истинска опасност.
Тя протегна ръка към дългата, пусната коса на Лин, цялата оплетена от вятъра.
— Седни — опита се да я придума тя, — и да оправим това разпердушинено гнездо.
— От седене полза няма — изсумтя Лин, но все пак седна.
Раменете ѝ постепенно се отпуснаха, докато Луси разплиташе възлите в косата ѝ, а после я сплете на една дебела плитка.
— Трябва да се научиш сама да го правиш.
— Не си виждам главата отзад — възрази Лин. — Трябва да я отрежа като твоята.
— Не, така ми харесва.
Луси я дръпна за плитката и Лин добродушно изписка.
— Добре, пусни ме сега! Имаме работа за вършене.
Луси задържа още малко ръката си върху косата ѝ, за да отложи с минута момента, в който трябваше отново да поемат към редицата от болни, а оттам — към ямата, в която изгаряха труповете.
— Трудно е да гледаш как си отиват дечица.
— Знам. Когато беше малка, и ти се разболя тежко. Не можах да го понеса.
— Но лекарството, което съм пила тогава, не помага на тези деца, така ли?
— Да. Баба ти каза, че то действа само срещу бактерии, а полиомиелитът се причинява от вирус. Каза, че още преди Недостига никой не е можел да лекува полиомиелит, ако вече си заразен от него.
— И сега иска да разбере откъде се е взел?
Лин се изправи.
— Май да. Да открие откъде или от кого се е заразила Мади. Междувременно не трябва да пускаме никого до езерото си.
— Е, това поне ти идва отвътре — отбеляза Луси и Лин я перна отзад.
Двете се изкачиха по брега и излязоха под припичащото пролетно слънце. Зад завоя на реката се виждаше бараката на Стебс и Вера. Зад нея лежаха болните в очакване да оздравеят или умрат. Върху лицата на някои бяха метнати одеяла. Луси спря, неспособна да направи и крачка напред.
— Няма да понеса да видя кого сме изгубили.
— От това няма да оживеят. — Лин я хвана за ръката; докосването ѝ беше по-нежно от думите. — Не забравяй кърпичката.
Тя извади своята, за да покрие носа и устата си, Луси направи същото. Двете тръгнаха между редиците с болни. Вера ги забеляза и се приближи през лабиринта от одеяла.
— Лин, съжалявам, но трябва да…
— Разбрах.
Лин се запъти към най-близкия труп.
— Кой е? — попита Луси.
— Доста починали имахме тази сутрин — каза тихо Вера. — Миртъл изгуби двете си най-малки деца.
— Ханк и Франи? — Имената им се откъснаха от гърлото ѝ, последвани от жален стон, който Луси не можа да сдържи в себе си. — Тя как го прие?
— В момента спи, цяла нощ се е грижила за тях. Нямам сърце да я събудя.
Вера дръпна Луси настрани и двете се скриха във високата трева — другаде нямаше къде да поговорят насаме.
— Още не съм казала на никого, но Алекс Хейл също почина. Както и Карълайн Боул.
— Но те бяха най-малко на възрастта на Лин! Мислех, че умират само деца.
Вера ѝ даде знак да сниши гласа си.
— Обикновено е така, затова го наричат детски паралич. Доколкото ми е известно, страшен е най-вече за децата, старите хора и слабите. Със Стебс сме от последното ваксинирано поколение. Помниш ли какво са ваксините?
— Нещо, което не ти позволява да се разболееш.
— Точно така. — Вера въздъхна и вдигна тежката си черна коса, тук-там прорязана от сребърни нишки. — Засега единственото, което можем да направим, е да отделим болните от здравите, да открием източника на заразата и да се надяваме. Преместих възрастните от другата страна на пътя, до моста. Няма смисъл децата да гледат родителите си болни. Това само ще ги уплаши. Някой трябва да им каже, че всичко ще се оправи.
— А аз какво да направя?
Вера притвори очи срещу слънцето, което вдъхваше нови сили на заразата в пациентите.
— Кажи ми, че всичко ще се оправи.
Луси видя Картър по-късно сутринта; обикаляше между болните с манерка с вода. Обичайната радост от срещата, която напоследък бе съпътствана от чувството, че сърцето ѝ се качва в гърлото, бързо помръкна при мисълта за Мади.
Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя се извърна с гръб към него. Детето в краката ѝ вдигна очи към нея.
— Добре ли си?
Луси падна на колене до одеялото и сложи ръка на челото му.