— Адам, засрамваш ме. Аз трябваше да те попитам.
Той сви рамене.
— Ти винаги се смееш. Но не и днес.
— Не и днес. Как се чувстваш?
— Май съм по-добре — отвърна той предпазливо, като че ли изричането на думите на глас щеше да ги опровергае. — Жаден съм.
— Чакай тук.
Луси повика Картър и след секунди той беше при тях.
— Ей, млади момко, изглеждаш здрав и силен — каза той и Луси стисна очи, за да спре сълзите, които напираха при звука на гласа му.
На устните на Адам потрепна усмивка.
— Май да.
— Нека аз да я държа. — Картър погледна към Луси. — Вера заръча да не я докосват с устни, така че аз наливам право в устата им.
Луси видя, че той носи две манерки. На капачката на едната имаше знак „Х“, отбелязан с ярко тиксо.
— Какво значи това?
— Тази е за болните. Другата е моята и за хората, които няма какво да правят, освен да чакат.
Луси кимна тихо и откъсна поглед от неговия. Очите му бяха сухи, но го познаваше достатъчно, за да види болката в тях. Тя подпъхна ръце под раменете на Адам и го повдигна, за да седне. Той преглътна и затвори очи с облекчение. Луси го остави внимателно на земята.
— Почивай си — прошепна тя, като отметна кичур коса от челото му. — Мисля, че ти си от късметлиите.
— Един от малкото — добави Картър и Луси протегна ръка към неговата.
— Много съжалявам — успя да промълви, но гласът ѝ пресекна и сълзите, с които се бореше през цялото време, рукнаха по бузите ѝ и напръскаха ризата на Адам, смесвайки се с капките вода, потекла от немощните му устни.
Картър я прегърна през раменете и я притисна към себе си.
— Знам, знам — каза той също сподавено. — Но не тук, не пред децата.
Тя кимна и се отдръпна, но той не свали ръка от раменете ѝ. Допреди няколко месеца изобщо не се бе замисляла за ръцете му, но напоследък мазолите и силата на пръстите му бяха добили нов смисъл и Луси често се питаше какво ли би било усещането да я докоснат. Картър я погали с палец по бузата и избърса сълзите ѝ назад към косата ѝ. После се покашля и също се отдръпна.
— Трябва да я напълня — рече той и взе манерката. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Двамата слязоха към реката. Обедното слънце прежуряше вратовете им.
— Адам май се оправя — каза предпазливо Луси.
— И аз така мисля. Но може да мине време. Забелязах, че възрастните се възстановяват по-бързо от децата.
— А краката им?
— Не са добре. Джеб Калкинс вече е добре, но не може да движи и двата си крака.
Джеб беше самотен баща с малък син.
— Кой ще се грижи за малкия Джеб? — попита Луси.
— Мамка му, а за големия? — Картър потопи манерката във водата. — Това е… лошо е, Луси. Ще промени всичко. Ще се превърнем в общност, в която половината възрастни са сакати, а повечето деца — инвалиди.
— Стебс винаги е бил сакат, а не личи да му пречи.
— Стебс има изкривено стъпало, което не е заздравяло добре, след като е попаднал в капан. Не е същото като да не можеш да използваш крака си изобщо.
Луси седна притихнала на брега. Това обясняваше защо Лин е толкова изплашена. Както обикновено, тя осъзнаваше бъдещите последици: как реколтата тази година ще се отрази на следващата, защо болестта сред елените означаваше, че не бива да убива млади животни, за да могат да се размножат. Болестта щеше да осакати не само хората, но и целия им начин на живот. Без здрави възрастни нямаше да могат да се отбраняват. Въпреки че заплахите отвън вече не бяха толкова чести, както преди десет години, все още имаше банди, които искаха да им отнемат най-ценното — водата.
И сега щеше да им бъде по-лесно.
3.
На другия ден дойде нова вълна пациенти. Деца лягаха на същите одеяла, освободени от братята и сестрите им, които се бяха прибрали у дома или отишли в огнените ями.
— Не разбирам — промърмори Вера, подпряла главата си с ръце, докато невиждащите ѝ очи обхождаха бележките, надраскани върху разбъркани, безформени листчета, откъснати от каквото ѝ бе попадало под ръка, докато се е грижила за болните. Но дотук нищо не я насочваше към началото, към Мади.
— Трябва да си починеш, бабо — каза Луси, седнала на пода.
Собственото ѝ тяло беше изнурено от дългите часове в грижи за пациентите, а емоциите ѝ бяха толкова изчерпани, че вече не потрепваше дори когато и най-малките телца поемаха пътя си към огъня. И Лин не изглеждаше по-добре, а косата ѝ беше посипана с фин прах от саждите на мъртвите.
— Не мога да си почивам — отвърна Вера. — Не и докато не разберем откъде се взе тази напаст. Сега само лекуваме симптомите, но не спираме болестта.