— Може би си права. — Стебс застана зад гърба ѝ и разтри раменете ѝ със силните си ръце, за да облекчи струпаното в тях напрежение. — Но в това състояние няма да разбереш нищо от тези драскулки. Почти не си спала, откакто започна всичко това.
— Това твоето дори не е сън — подкрепи го Лин. — Просто седна и подремна.
— Стар докторски навик — отговори Вера. — Радвам се, че не съм изгубила форма.
— Във форма или не, отиваш в леглото, докторе — рече строго Стебс, а Лин даде знак на Луси да излязат навън.
— Може да е имунизирана срещу полиомиелит, но това не значи, че тази епидемия няма да я убие — обясни Лин, докато двете вървяха надолу към реката. — Вера казва, че болестта се развихря в топло време. Това може се окаже само началото на епидемията, ако не разберем откъде идва заразата. И баба ти няма да заспи спокойно, докато не открие източника.
Луси намери едно място, на което високите треви бяха по-смачкани, и седна. Нажежени светкавици проблясваха по мрачните буреносни облаци, които се бяха събрали на вечерния хоризонт.
— Не е добър знак — каза тя, като посочи розовите мълнии.
Лин вдигна очи.
— Да. Няма дъжд, няма захлаждане.
От редиците с болни, скрити зад високите треви, се чу стенание.
— Справяш ли се?
— Общо взето — отвърна Луси. — Просто ми е трудно, защото си мислех, че вече отминава.
Видът на Адам и безжизнения му крак, провиснал покрай хълбока на баща му, който го отнесе на ръце, не излизаше от ума ѝ. Момчето беше оцеляло, но кой можеше да каже какво го очаква в този свят, в който живееха?
— И аз мислех така. Даже се канех да угася огньовете.
— Доста оптимистично от твоя страна.
Лин изсумтя, както винаги, когато Луси я дразнеше, но суровата линия на устните ѝ омекна.
— И глупаво.
— И тази нощ ли ще спиш тук?
Лин погледна в далечината към комина на общия им дом, който едва се виждаше във вечерния сумрак. Въздъхна:
— Тук имат нужда от нас.
После отъпка малко трева и легна.
— Заспивай — нареди тя безцеремонно и се обърна на другата страна. Плитката ѝ беше почерняла от сажди.
Луси я замери с буца пръст.
— Трябва ти баня.
— А ти трябва да вървиш по дяволите, за да мога да поспя! — сряза я Лин, но дори в тъмното си личеше, че се усмихва.
Бащата на Адам така и не стигна до дома си на върха на хълма. Един ездач го намери, воден от пресипналите викове на момчето. Адам се върна при Вера, яхнал коня пред непознатия, а баща му — подпрян на гърба му. Стебс свали безжизненото тяло на Девън, а Луси помогна на Адам да слезе.
— Какво е станало?
Долната устна на Адам потрепери, но той успя да сдържи сълзите си.
— Татко се умори, докато ме носеше. Каза, че трябва да спре и да си почине. На мен ми се доспа, а когато се събудих, той седеше по много странен начин и не можеше да се изправи. Дълго виках, но никой не идваше.
— Аз ги намерих — обади се непознатият ездач. — Чух виковете на момчето. Звучеше като ранено животно. Останах адски учуден, когато открих мъж и дете.
— Благодарим ви — каза Стебс. — Много хора биха подминали.
— Или нещо по-лошо — призна мъжът.
— Може ли някак да ви се отплатим? Да ви предложим нещо за пиене?
Луси замръзна. Водата беше като злато и никога не се даваше на непознати просто така. Мъжът погледна към Девън.
— Не се обиждайте, но няма да пия от вашата вода.
— Няма проблем. — Стебс кимна учтиво и ездачът продължи по пътя си, нетърпелив да увеличи дистанцията между себе си и тях.
Стебс се обърна към Луси, която още държеше Адам в ръце.
— Можеш ли да го настаниш някъде? Аз ще се заема с Девън.
— Какво ще кажете, господине? — обърна се Луси с престорена веселост към Адам. — Искате ли да си устроим лагер под звездите?
— Може ли да отида в къщата на лечителката?
— При баба ли? — Луси се отправи към бараката с лекото телце на Адам в ръцете си. — Защо искаш да отидеш там?
— Тя и преди ми е намествала крака. Помислих си, че и сега може да го оправи.
Луси преглътна тежко.
— Миличък, никой ли не ти каза, че вече никога няма да можеш да използваш този крак? Увреден е завинаги.
Адам сви рамене.
— Татко казва, че не пречи да се пита. Най-лошото, което може да стане, е да ти кажат „не“.
Вера вдигна очи, видяла Луси да влиза с товара си в ръце.
— Девън се е разболял, докато го е носел към къщи — обясни Лин, докато оставяше момчето на леглото.
— Къде е той?
Вера скочи от масата, на която отново бяха разпилени листчетата с бележки. Всеки нов пациент означаваше нова информация и тя не искаше да губи и секунда време.