Лин погледна към Ландър и се прицели. Коремът на Луси се сви, като си представи мерника, насочен към нищо неподозиращото животно. Пушката изтрещя и котката побягна.
— По дяволите — изруга Лин, засенчила очи с ръка. — Не я уцелих.
— Остави ѝ пушката, Ландър — каза Нора. Мъжът понечи да възрази, но Нора вдигна ръка. — Нека се качва тук с теб или някой друг. Добре знаеш, че има сгради, до които не можем да припарим, заради котките и койотите. Ако тя ги отстреля, ще можем да си върнем водата.
Ландър я изгледа сурово, но тя устоя на погледа му, а после, без да сваля очи от него, каза на Лин:
— Ще ти давам част от водата си за всяка убита котка.
— Няма нужда. Не ми харесва вкусът на водата ви.
— Че защо? — настръхна Бейли, лично засегната.
— Гаден е — отговори Лин и върна останалите патрони на Ландър.
— Може ли аз да идвам с нея? — обади се Бен. — Искам да видя как убива койотите.
— След като всички приемате, че тя наистина ще стреля — каза Ландър — бих желал аз да я придружавам.
— А вие всички приемате, че аз ще остана тук — рече Лин. Въпреки простичките думи, гласът ѝ сякаш накара вятъра да спре.
На лицето на Ландър отново се изписа обичайната му топла и загрижена усмивка.
— А къде ще отидеш? Дори да ти дадем вода, тръгнеш ли си оттук, гаранции няма.
— Никъде не можеш да отидеш в това състояние — добави Нора. — Няма да ти позволя.
Лин настръхна.
— Не съм сигурна, че можем да говорим за позволение…
— Възнамеряваме да останем тук, докато ви намеря добър източник на питейна вода — прекъсна я Луси. — Предполагаме, че дотогава Лин ще бъде укрепнала достатъчно, за да продължим по пътя си, и ще сме изплатили дълга си към вас.
— Така ли? — каза Ландър, протегнал ръка за пушката. — Е, надявам се дотогава да ви убедим да останете.
28.
— Е, колко зле е положението? — Луси се обърна към Нора, докато заедно оправяха леглата, на които спяха двете с Лин.
— Какво имаш предвид? — не разбра Нора, съсредоточена върху чаршафите.
— Ако Ландър е готов да даде пушка на Лин, за да разчисти пътя до водата, явно запасите ви са ограничени.
Луси премести малката си купчинка с вещи и дръпна мръсния чаршаф от леглото си. Дрехите, с които беше пътувала, ѝ бяха върнати изпрани и старателно сгънати. Толкова бяха изтънели, че усещаше пръстите си през тях. Беше запазила единствената си обувка, която сега стоеше на пост върху дрехите и чакаше преместването в новата стая, която Нора им беше приготвила, след като Лин вече нямаше нужда от системи.
— Не бих казала — отвърна сестрата.
— Защото не е вярно или защото те е страх да го признаеш? — попита Лин от инвалидната количка в ъгъла, където си почиваше.
Нора се обърна към нея и за миг раздразнението надделя над маниерите ѝ.
— Виж, не знам защо си си втълпила, че целият свят иска да ти стори нещо лошо. Ние тук сме добри хора и ако фактът, че спасихме живота ти, без да знаем нищичко за теб, не е достатъчно доказателство, то аз не знам как можем да те убедим в това.
Тя изпъна чистия чаршаф върху леглото на Луси, прехапала устни.
— Това е страхотно, само че не отговори на въпроса ми — отбеляза Лин, но Нора не ѝ обърна внимание, потънала в работата си.
— Биваше си го онзи планински лъв — каза Луси, за да смени темата. — И у дома имаше койоти, но такова животно не бях виждала.
— Те са напаст — процеди Нора през зъби и се премести на леглото на Лин. — В началото бяха само един-два, които се настаниха в жилищния квартал. Някои ги виждаха как нападат къщите. По-дребните твари, като скунксовете и енотите, се появиха малко след спирането на водата. Предполагам, че надушиха развалената храна. После дойдоха котките и койотите. Надявахме се, че присъствието на хората ще ги държи далеч от централната част, но… — Нора замълча, за да подпъхне чаршафа под дюшека. — Скоро започнахме да виждаме койоти по главните улици, а накрая дойдоха и планинските лъвове.
Тя се изправи и огледа критично снежнобелите легла, чисти и изпънати, сякаш Лин и Луси не бяха припарвали до тях.
— Ще ви покажа новата ви стая.
Качиха се на горния етаж, където температурата беше осезаемо по-висока. Луси открехна вратата на балкона и видя черните облаци, които се кълбяха на хоризонта.
— Може да завали — извика тя на Лин, но вместо нея на терасата се показа Нора, полускрита зад дългите завеси.
— Майка ти е изтощена — каза Нора. — По-слаба е, отколкото изглежда.