— Ще се оправи.
Нора се приближи до парапета.
— Знам, че отдавна разчиташ на нея, мъниче. Но това, което е преживяла… някои хора никога не се възстановяват. Не мисля, че ще бъде разумно да си тръгнете оттук. Нито сега, нито когато и да било.
Луси кимна, вперила очи в прииждащия мрак.
— Няма да позволя да си тръгне, ако не мисля, че е в състояние. И ако този момент не дойде — каквото, такова.
Нора проследи погледа ѝ към наближаващата буря и хвана ръката ѝ.
— Знам, че тя ни няма доверие, но фактът, че Ландър ѝ дава оръжие, означава много.
Луси се стегна и дръпна ръката си от нейната.
— Това си е нейната пушка.
Нора въздъхна. Завесите се залюляха от горещия повей на вятъра, който премина през града. Една тъмна топка от козина профуча през улицата, за да се скрие от бурята, и Луси се усмихна на познатата раирана опашка.
— Не подозирах, че ще ми липсват.
— И у вас ли правеха пакости?
— Постоянно. Една година си мислех, че Лин ще си оскубе косите заради царевицата. Три дни ги стреля от покрива, но без полза. Заспа за пет минути и изгризаха всичко до шушка.
— Ландър и Бен успяват да опазят градината си, но не знам как — призна Нора. — От време на време и тук се мяркат койоти, така че сигурно още не са станали много.
— Но лъвове няма? — попита Луси нехайно.
Нора сви устни.
— Не, слава богу.
— Много ги мразиш.
Облаците скриха залязващото слънце и оставиха жените в мрак. Въздухът беше тежък и горещ, дъждът отказваше да завали. Луси едва виждаше лицето на Нора на последните лъчи светлина.
— Сега звучи нелепо, но преди светът да свърши, аз всъщност ги търсех — каза тя. — Излизах през нощта, издавах звуци като животно в беда, правех всичко, само и само да ги привлека. Обожавах движенията им: като течност, облечена в козина. Те ме накараха да осъзная, че някои животни са по-добри от други; че хранителната верига, колкото и варварска да ни изглежда, е точно както трябва да бъде.
— И? — Горещият вятър отнасяше думите. — Какво се промени?
Нора я погледна точно когато облаците се плъзнаха по небето и последните червени лъчи на залеза огряха очите ѝ.
— Един от тях изяде дъщеря ми.
Луси стисна ръката ѝ.
— Много, много съжалявам. Нямаше да питам…
Нора махна с ръка и избърса няколко непокорни сълзи, капнали от очите ѝ.
— Нямаше откъде да знаеш.
— Това… по твоето време ли стана? Преди Недостига?
— Не, преди няколко години. Родих много късно, в това, което бе останало от предишния свят. Веднъж ти споменах за моето момиченце, помниш ли?
— Мъничето — каза тихо Луси. — Наричала си я „мъниче“.
— Да. — Нора кимна и избърса още една избягала сълза. — Беше дребничка и жилава, също като теб. Все разсмиваше Ландър, като му показваше какви тежести може да вдигне. Имаха си даже такава игра. Беше на дванайсет, когато се случи. Работата ѝ беше да търси храна, дрехи и разни дреболии като ножици и отварачки за консерви в западния край на града. Ландър щеше да я учи да се грижи за градината, а Бен трябваше да я замести в издирването на провизии. Тя тъкмо му показвала районите, които още не била обходила. Не знам дали си виждала как ловува котка, но лъвът дебне плячката си точно като малките питомни котки. Колкото и да си повтарям, че никой няма полза от това, не мога да спра да си представям как онзи лъв е проследил двете деца, как се е притаявал в мрака и е чакал сгоден момент да ги нападне.
Луси също си представи картината, нарисувана от думите на скърбящата майка. Съзря двете дребни същества, бродещи из улиците, следвани от коварната сянка. Беше го виждала и по-рано у дома: тихите лапи, нанасящи съкрушителен кадифен удар на най-бавната си жертва.
— Но защо не е подгонил Бен? — попита тя. — Хищниците обикновено нападат най-дребния или най-слабия. А той отговаря и на двете.
Облаците в небето пулсираха, но не се предаваха. В далечината проблесна светкавица, последвана от тътен.
— Той разказа, че моето момиченце е било отвън, а той е бил вътре.
Луси внимателно наблюдаваше мускулчетата на лицето ѝ, но светкавиците му придаваха неразгадаем вид.
— Вярваш ли му?
Нора едва доловимо сви рамене.
— Бен копнее за обичта и уважението на баща си. Надява се да ги получи, като работи заедно с него в градината. Не мога да кажа със сигурност какво е станало в деня, когато загина дъщеря ми, а и да знаех, това нищо нямаше да промени.
— Каквото-такова — отвърна Луси и застана рамо до рамо с Нора, докато бурята отминаваше.
29.