На другия ден, когато трябваше да търси вода, придружена от Бен, Луси чувстваше силно безпокойство. Лесно можеше да си представи как е пожертвал дъщерята на Нора и я е оставил в зъбите на голямата котка, за да спаси кожата си и да постигне собствените си цели. Тя полагаше големи усили да се държи нехайно, докато вървяха към ярката бяла пустиня извън града.
Предната вечер така и не заваля. Облаците преминаха над града, без да пуснат и капка дъжд. Луси излезе от сянката на последните сгради и стъпи върху сгорещения пясък, който я обля с топлина и изпече кожата ѝ като жарава.
— Хайде де — подкани тя Бен, който мъкнеше цял наръч с флагчета.
Ландър беше подходил твърде оптимистично, давайки му стотина знаменца, с които да отбележи линиите на подпочвените води, но Луси не искаше да убива надеждите му.
— Идвам! — сопна се Бен. — Тези неща много бодат. Не разбирам защо не може да вземеш част от тях.
— Защото ръцете ми трябва да са свободни.
Бен я настигна и тръгна редом с нея.
— Как става тази работа? Ходиш насам-натам, докато го усетиш ли?
Луси потисна въздишката си.
— Нещо такова.
— Не, сериозно, кажи ми. Искам да знам как се прави.
— Не мога да те науча. Човек или го може, или не.
Бен направи физиономия и тя се отдалечи със затворени очи и протегнати напред ръце, надявайки се показната концентрация да го накара да млъкне. Ландър ѝ беше отрязал раздвоена пръчка от едно от дърветата в градината и макар пръчката да нямаше гладките контури от годините държане в ръце, щеше да свърши работа.
Способността за намиране на вода беше нещо толкова свещено, че Стебс снишаваше глас, когато я споменаваше, дори насаме. Лин предпочиташе изобщо да не говори за нея и да я пази в тайна, за да не привлича внимание. Ала самата Луси винаги бе изпитвала благоговение пред вибрациите, с които я зовеше водата, за да ѝ покаже, че е там и чака да бъде намерена.
— Тук — рече тя. — Но не е много дълбоко.
Бен извади едно флагче от наръча и го заби в земята.
— Това не е ли хубаво? По-лесно ще стигнем до нея.
— Да, но ако е плитка, няма да изкара дълго.
Луси продължи в друга посока, оставила краката ѝ сами да я водят, а мислите ѝ да се реят свободно в очакване водата да ѝ заговори. Жегата изсмукваше влагата от собственото ѝ тяло през кожата и порите ѝ се покриваха с капчици пот. Изведнъж проехтя изстрел и Луси подскочи, а потта, която покапа от челото ѝ по пясъка, се изпари за секунда.
— Мамка му — изруга тя, — уплаши ме.
Бен погледна към града.
— Майка ти. Доста е първична, а?
— Какво искаш да кажеш? — попита Луси рязко и пръчката щръкна в ръцете ѝ от неволното стисване.
— Това вода ли значи?
— Не, иска да те цапардоса и аз едва я удържам.
Бен се усмихна, макар да не беше ясно дали защото му стана смешно, или защото обичаше да я дразни.
— Искам да кажа, че е ограничена. Иска си пушката, иска да стреля по разни неща и с това интересите ѝ се изчерпват.
— Но пък я бива — отвърна Луси и продължи по пътя си.
— Ти задаваш въпроси за градината, за хората в града. Искаш да знаеш как се справяме. А тя иска само да си вземе пушката и да продължи нататък.
— Да, така е — съгласи се Луси. Пръчката подскочи в ръцете ѝ и енергично посочи надолу, но този път не я изпълни с гордост. — Тук.
Бен заби следващото флагче, без да сваля очи от момичето.
— Ами ако тя иска да продължи, а ти — не?
— И какво?
— Ти ще останеш ли?
— Аз не… — Луси се загледа в синкавите планини в далечината, напомнящи на онези, в които Лин едва не беше загинала само защото Луси я беше помолила да минат оттам. Тя отпусна пръчката и изгледа сурово Бен, чудейки се как може да гледа хората в очите с това самодоволно изражение. — Двете с Лин или ще си тръгнем заедно, или ще останем заедно. Точка по въпроса.
— Жалко.
— А на теб какво ти пука?
Бен хвърли флагчетата на земята.
— Не бих казал, че ми пука. Очевидно на теб ти харесва тук, а на майка ти — не. Сериозно ли говореше, като каза, че ще ни намериш чиста вода и после ще заминеш?
— Да — отвърна Луси и взе шишето с вода, което той ѝ подаде от раницата си.
— Защото тя го иска или защото ти го искаш?
Водата със странния вкус се стече по гърлото ѝ, оставяйки по езика ѝ вкус, който никога нямаше да изчезне докрай. Но все пак беше вода, а едва преди две седмици тя с радост би близала локвите по пътя, само и само да спаси живота си.
— Не знам — каза тя и му върна шишето.
Този път усмивката му беше искрена и лицето му стана почти красиво. Луси неволно се усмихна в отговор.