Луси се постара да извика на лицето си най-хубавата си усмивка, която понякога успяваше да разтопи даже и Лин.
— Трябва да поговорим за Девън.
— Не казахте ли, че е за Адам?
— И за него също — пристъпи напред Картър.
— Стойте си там — каза остро Абигейл с неочаквано силен глас. — Чувам ви прекрасно и от двора.
— Добре. — Картър бавно се върна при Луси. — Мисля, че има оръжие — каза той тихо.
— Че кой няма? — въздъхна Луси, а после се обърна към Абигейл. — Дойдохме да ти кажем какво става с мъжа ти и момчето ти. Можеш да оставиш пушката.
Абигейл излезе на верандата с пушка в ръка, макар и насочена към земята.
— Казвайте, каквото искате, без значение какво държа в ръцете си.
— Малко е неучтиво — отбеляза Луси, но Картър я изгледа мрачно и тя си затвори устата.
— Нищо неучтиво не правя. Неучтиво е да нахлуваш в хамбарите на хората и да им правиш номера.
— Много хора се разболяха, Абигейл — побърза да каже Картър. — Девън — също.
Жената се взря в двамата тийнейджъри пред себе си и между очите ѝ се появи бръчка.
— Адам е болният. Девън го заведе при вашата лечителна, за да го оправи.
— Тя се опита, Абигейл — отвърна Луси с натежал от емоцията глас, — но тази болест не е обикновена треска. Казва се полиомиелит, или детски паралич, и Адам… той е добре, но…
— Осакатя — довърши Картър вместо нея. — Нищо не може да се направи.
Абигейл стисна устни.
— А Девън? На него какво му е?
— Същото. Не е добре, Абигейл. Трябва да дойдеш с нас, да отидеш при съпруга си.
— Така ли мислиш? Та всички да зяпат жената, слязла от хълма?
Луси погледна към Картър, но той я стисна за китката да мълчи.
— Идвате тук и ми казвате, че мъжът ми, който никога не се разболява, е болен, а момчето ми, което вчера си беше добре, днес вече е инвалид. А на вас двамата нямаше да ви повярвам, ако ще да бяхте казали, че вали, и главата ми да беше мокра от капките.
Тя щракна петлето и тръгна към тях.
Картър застана пред Луси.
— Дойдохме да предадем съобщение — каза той, — и вече го направихме. Сега си тръгваме.
— Дойдохте да ме направите на глупачка — просъска Абигейл. — Девън не е болен от нищо, освен от похот, като гледа онази жена, която се нарича твоя майка, малката. Искате да ме направите за посмешище, да сляза долу, че да видя какво наистина го бави там?
Картър заотстъпва назад, избутвайки Луси зад себе си.
— Долу никой не се смее, Абигейл. Гарантирам ти.
— Хайде тогава! — Тя замахна с пушката към тях. — Слизайте бързо и кажете на мъжа ми да се връща и да доведе сина ми. Знам, че е цял-целеничък и че е добре, а вие сте лайна.
Гласът ѝ пресекна на последната дума и тя се прибра в къщата, затръшвайки вратата след себе си. Картър и Луси заслизаха по стръмния склон към гората, следвани от риданията на Абигейл.
— Тя наистина ли мисли, че ще си съчиним подобна история, за да я накараме да слезе само заради майтапа? — попита Луси.
— Трудно е да се каже. — Картър задържа един клон, за да може Луси да мине. Тя се усмихна на себе си: само преди година щеше да го пусне, за да я перне през лицето. — Но не позволявай някаква си смахната да развали деня ти.
— Не, тази работа ще свършат труповете.
Картър се засмя и неочаквано я хвана за ръката.
— Напомни ми никога да не търся утеха от теб.
Тя понечи да се извини, но той махна с ръка и двамата продължиха напред с преплетени пръсти. Вървяха надолу по реката към бараката на Вера, без нито единият да отбележи факта, че се държат за ръце, и колко нормално им се струва това.
Щом стигнаха до поляната пред бараката, Луси го пусна. Чуваха ясния глас на Лин.
— Дано да си сигурна — казваше тя. — После няма как да си вземеш думите назад.
— Нещо става — прошепна Картър.
Вратата беше открехната и Луси виждаше Вера, прегърбена над бележките си, със замъглени от умората очи.
— Сигурна съм — каза тихо тя.
Луси колебливо почука на отворената врата.
— Прекъсваме ли нещо?
Стебс поклати глава.
— Не. Влезте вътре. И двамата. И затворете вратата след себе си.
Луси едва успя да закачи простата кука с треперещата си ръка. Стебс ставаше толкова сериозен само когато положението беше наистина страшно.
Тримата възрастни се спогледаха. Тежкото им мълчание смазваше сърцето на Луси повече от каквито и да било думи.
— Какво има? Какво става?
— Кой ще му каже? — попита Лин, като погледна към Вера и Стебс.