Луси се обърна на една страна, за да чува по-добре безплътния ѝ глас в тъмнината.
— И аз това се чудех. Струва ми се нормално в град като този все някъде да има оръжия.
— Имало е, в началото на Недостига. Даже много. Но хората изпадали в паника, също като у дома. Мама ми е разказвала, че когато нещата се сринали, настъпил хаос. А тук, с всичките хотели, пълни с чужди хора, положението станало наистина отвратително. Местните искали водата само за себе си.
— И какво станало?
— Изгонили всички придошли в пустинята, но те не искали да си тръгнат току-така. Толкова много кръв се проляла, че пясъкът станал на кал и хората затъвали до колене в него, докато се молели да останат.
Луси посегна към бутилката с вода до леглото си, въпреки че и тя още не беше свикнала с вкуса. Споменът за изпепеляващата жега в пустинята беше още пресен, а мисълта за отчаяните хора, докарани до лудост, я караше да стиска още по-здраво шишето.
— Всички ли са умрели?
— Изглежда, някои от тях не били глупави и стигнали до езерото Мийд. Изгубили мнозина по пътя. Лешоядите образували плътна линия в небето. Хората падали на всяка крачка.
Луси беше виждала достатъчно лешояди. Познаваше черните им крила и дългото им бавно спускане към някое злощастно същество.
— Това е ужасно.
— Те не били единствените, които се били насочили към езерото. По онова време имало много хора, които не одобрявали начина на живот в града и нещата, които се случвали там. Затова, когато жителите на Греховния град отсъдили кой ще оцелее след Недостига, това не се понравило на заселниците край езерото. А когато пристигнали прокудените, установили, че и двете групи не хранят никакви симпатии към гражданите, а наличието на общ враг е бърза рецепта за сприятеляване. През нощта се върнали и избили онези, които отнели живота на любимите им хора. Нора каза, че ако пясъкът бил станал на кал, то онази нощ улиците се превърнали в реки от кръв. Хората от езерото опустошили града и иззели всички оръжия, които намерили. Така подхранили собствените си сили и се погрижили, ако жителите на Вегас поискат да си отмъстят, да нямат ни една пушка за това. Нора казва, че и сега, ако някой от града се опита да доближи до езерото Мийд, получава предупредителен изстрел. Но само понякога.
— Значи единствената вода, с която разполагат, е тази в бойлерите на хотелите. Ако тя свърши…
— Ако тя свърши, и с тях е свършено. Нямам представа колко им остава, но фактът, че позволяват на една непозната да разчиства с изстрели пътя до запасите с вода, е достатъчно красноречив.
В главата на Луси се запреплитаха мисли и когато отново заговори, гласът ѝ звучеше несигурно.
— Бен каза, че когато се родил, имало тежка вълна от холера. Водата в онези хотели може да е заразена бог знае с какво.
— Има само един начин да разберат.
— Точно от това се страхувах.
— Недей. Няма да рискуват с нас — все пак имаме матки — отвърна мрачно Лин.
— Мислиш ли, че Ландър ще остави някого от своите да пие вода, която може да го убие?
— Мисля, че Ландър ще сипе отрова и в гърлото на майка си, ако това ще му помогне да постигне целта си.
Рехавите облаци се отместиха от луната и ярката ѝ светлина огря двете жени, озовали се толкова далеч от дома си. Луси преглътна тежко, едва сдържайки сълзите си.
— Бен каза, че съм се разкрила твърде рано. Не е трябвало да им казвам, че мога да откривам вода. Мъжете на пътя щели бездруго да ни помогнат, защото сме жени, а аз, глупачката, съм побързала да издам тайната си.
Думите лепнеха и пареха в устата ѝ, оставяйки подире си неприятен вкус също като водата в Лас Вегас.
— Ако не им бях казала, можеше да ни пуснат да си вървим. Сега никога няма да го направят. Не и ако аз съм единственото им спасение от смъртта.
— Бен е маломерен идиот. Не можем ли да си тръгнем, без да ни пуснат?
Смехът се зароди в корема на Луси и постепенно изригна нагоре, като си представи физиономията на Бен, ако чуеше това. Лин я погледна.
— Нищо смешно не виждам.
— Така е — съгласи се Луси и избърса сълзите от лицето си. — Не е смешно. Мамка му, Лин, какво ще правим?
— Ще се махнем оттук, преди аз да съм забременяла, а ти да си почнала да изоставаш в развитието си.
Луси не спа добре. Сънищата, пълни с окървавен пясък и тъмни капки по черен паваж, я връщаха в действителността и я караха да диша дълбоко от спарения въздух в хотела.
— Ставам — каза тя на Лин малко преди слънцето да прати първите си розови лъчи в небето.
Лин измърмори нещо, но не помръдна. Обикновено не спеше до късно, но организмът ѝ беше изцеден до крайност.