Луси облече дрехите, които Нора ѝ беше дала. Стояха ѝ по-добре от старите дрипи на Бен, с които трябваше да се задоволи при пристигането си. Собствените ѝ дрехи от пътуването бяха толкова наситени с лоши спомени, че износените им нишки сякаш нямаше да издържат на това бреме. Тя се измъкна през вратата и тихо я затвори след себе си, за да остави Лин да поспи още малко, преди Ландър да я повика на покрива.
Въздухът в коридора беше още по-тежък. В стаята поне можеха да отворят прозореца. Луси издиша остро и на една от съседните врати се показа Нора.
— Здрасти, Нора! — поздрави я Луси, зарадвана, че не е единствената будна, и се приближи до нея. Нора се сепна. — Извинявай, не исках да те стресна.
— Няма проблем — отвърна жената, но ръцете ѝ трепереха, докато се опитваше да върже косата си. — Не можеш да спиш ли?
— Не. — Луси надникна любопитно в стаята ѝ и видя точно това, което Бен беше казал. Разкривените лавици по стените бяха натежали от медицински книги. — Обичаш да четеш?
Нора затвори вратата, но се усмихна и ѝ даде знак да я последва.
— Това не са книги, които се четат за удоволствие, мъниче. Точно те не ми дават да заспя.
Двете излязоха от хотела в топлото утро навън и тръгнаха към покритата градина под повеите на вятъра, който ги брулеше с пясък.
— Днес няма да бъде приятно за майка ти на покрива — отбеляза Нора.
— Така е — съгласи се Луси, — но Ландър вероятно все пак ще я качи. Тя е достатъчно добър стрелец, за да прецени отклонението на вятъра и пак да уцели.
Когато стигнаха до пясъчните дюни пред хотела, ускориха крачка. Вятърът ваеше сложни фигури по повърхността им, а каквото не му беше нужно, запращаше в лицата им. Нора задържа вратата на Луси, а когато влязоха, спряха за момент, заслушани в песъчинките, шибащи стъклените прозорци.
— Майка ти има невероятно умение. Но съм учудена с каква лекота въздава смърт, след като собствената ѝ майка е била лечител като мен.
Луси долепи ръка върху стъклото и се загледа в нея, докато скалъпи лъжата.
— Баба е учила за лекар в града, но после се наложило да го напусне. Лин е свикнала с много по-суров живот.
— А ти на коя си се метнала?
— Още не се познавам достатъчно — отвърна искрено момичето. — Предполагам, че ако трябва, мога и да убия, но Лин винаги се е грижила да не ми се налага да го правя.
Нора сложи ръка до тази на Лин. Дланта ѝ беше малка като нейната, само по-сбръчкана.
— Мисля, че можеш да станеш лечител. Имаш малки ръце и бързо, нежно докосване. Майка ти каза, че си помагала на баба си при епидемията от полиомиелит.
— Да. — Луси свали ръката си от прозореца. В съзнанието ѝ внезапно нахлуха познати лица, изкривени от болка. — Първата жертва беше най-добрата ми приятелка.
Нора я докосна с топлата си уверена ръка.
— Съжалявам.
Луси се загледа в потната следа от дланта си, която бързо се изпаряваше от горещото стъкло.
— Бен каза, че знаеш много за болестите, които се предават чрез водата. Че си събрала много книги и си научила всичко, което пише в тях. Знаеш ли за полиомиелита?
— Да — усмихна се Нора. — Това ли е първото, за което искаш да научиш? Болестта, която те е прокудила от дома ти?
— Определено — усмихна се Луси, макар че коремът ѝ се беше свил на топка. — Искам да те питам нещо конкретно. Познавам човек, който може би е заразен, но не проявява симптоми. Въпреки това може да предаде болестта на други, нали?
— Да — кимна Нора, — нарича се преносител.
Следващите думи се изляха като порой от устата на Луси. Милите, които я деляха от Картър, нямаха никакво значение, ако можеше да го избави от пъкъла на самотата.
— Този човек винаги ли ще бъде заразен? Чак докато умре?
— Не — отвърна веднага Нора и сърцето на Луси подскочи в гърдите ѝ. — Кръвта на преносителя ще се освободи от вируса до няколко седмици. Задължително е да бъде поставен под карантина и наблюдение, но след като мине достатъчно време, вече не представлява заплаха.
Луси затвори очи. Жегата във фоайето я блъскаше отвън, а отвътре сърцето ѝ биеше толкова силно, че се чудеше дали и Нора го чува.
— Добро утро, дами.
Гласът на Ландър отекна от стъклото и завибрира в костите ѝ. Това ѝ напомни, че играта не е свършила, а изходът от нея е станал още по-важен.
Тя се обърна и с усмивка отвърна:
— Добро утро.
31.
Търсенето на вода заедно с Бен беше по-мъчително от всякога, защото вече знаеше, че никога няма да пие от кладенците, които открива. Предупреждението на Флетчър продължаваше да кънти в съзнанието ѝ, заглушавайки мрънкането на момчето заради пясъчния вятър. При всяко трепване на раздвоената пръчка Бен забиваше флагче, а Луси не го спираше дори когато знаеше, че причината е ускореният ѝ пулс, а не зовът на водата.