— Може ли вече да свършваме? — изхленчи Бен. — Този пясък ми влиза навсякъде, буквално навсякъде.
Той дръпна ластика на панталона от корема си, за да онагледи думите си.
— Не забравяй, че пръчката още иска да те фрасне — подразни го Луси.
Духът ѝ беше достатъчно приповдигнат, за да изтърпи нефелното му чувство за хумор.
Бен се канеше да отвърне нещо остроумно, когато тя забеляза проблясък на светлина над рамото му.
— Кола — каза Луси, като закри очи от пясъка и се вгледа внимателно. — Какво прави там? Пътят е в обратната посока.
— Все едно. — Бен грабна останалите флагчета под ръка. — Хайде да тръгваме, аз приключих тук.
— Ами ако е някой изгубен като нас? — настоя момичето, като все така се взираше в далечината.
— Казах, все едно. Но ако това ще те накара да се размърдаш, щом се приберем, ще кажа на татко и той ще прати някого да провери.
— Добре — съгласи се Луси и взе раницата си. — Но да не забравиш?
Бен вдигна вежди.
— Можеш и сама да му кажеш, ако не ми вярваш.
— Не, аз трябва да поговоря с Лин.
— За какво?
— Просто да я нагледам — излъга бързо тя, обезпокоена от лекотата, с която ѝ се удаваше вече това. — Сутринта не ѝ беше добре.
Бен спря и я сграбчи за ръката.
— Да не е повръщала? Като от сутрешно прилошаване?
Луси се отскубна.
— Не, кретен такъв, като от близка среща със смъртта в пустинята.
— А, добре — успокои се Бен и продължи да върви. — Но ще ми кажеш, нали? Ако забременее.
— О, първо на теб ще кажа. Освен това ще можеш да се досетиш по прерязаното гърло на баща си.
— Лин?
Луси се втурна през вратата, нетърпелива да сподели сутрешното си откритие за Картър.
— Какво?
Лин си почиваше на стола, отпуснала глава на една страна, а под очите ѝ чернееха тъмни кръгове. Думите на Луси замряха на устните ѝ.
— Добре ли си?
— Да, въпреки че ще ми бъде по-приятно, ако Ландър не следи всяка моя стъпка. Аз имам пушка, а той — само очи, но някак си ме кара да се чувствам притисната.
— Да не би… опитал ли се е… — заекна Луси, която не беше свикнала да бъде тази, която се интересува за безопасността на другата.
— С пръст не ме е докоснал — отговори Лин на незададения въпрос. — Макар да не успява да скрие, че би искал да опита.
— Е, може би няма опит с флиртуването.
Лин се усмихна.
— Въпреки това се притеснявам. И двамата с Бен са свикнали да получават каквото поискат, и вероятно не знаят какво да правят, когато не се получава. Трябва да се махнем оттук.
— Точно за това искам да поговорим — каза Луси и приседна на леглото.
— Искаш да останем ли?
— Не. Искам да се прибера у дома. Заради Картър.
Лин се облегна на стола.
— Какви ги говориш?
— Сутринта разпитах Нора. Тя знае всичко за полиомиелита. Каза, че човек не може да бъде преносител — като Картър — за цял живот. Вирусът изчезва от тялото му.
Лин затвори очи и тялото ѝ замря толкова неподвижно, че се виждаше пулсът на шията ѝ.
— Господи — промълви тя след малко. — О, Господи.
— Картър скита сам в пустошта. Длъжна съм да се върна и да му кажа. Аз не мога… — Гласът ѝ пресипна, когато си спомни няколкото часа, в които не чуваше други стъпки, освен своите, след като бе оставила безпомощната Лин на пътя. — Не мога да си представя нищо по-страшно от това.
Лин седеше безмълвна, а последните червени лъчи на слънцето се блъскаха в лицето ѝ и очертаваха бръчки, които Луси не бе забелязала преди, сякаш се бяха появили през последните няколко минути.
— Лин?
— Мога да те успокоя. Картър вече не скита сам. Аз го убих.
— Ти… — Луси я гледаше неразбиращо. Мозъкът ѝ отказваше да проумее думите. — Ти се шегуваш.
Лин бавно поклати глава, а после отвори очи и погледна Луси.
Надеждата, която цял ден я беше крепила, я напусна така внезапно, че дробовете ѝ сякаш колабираха. От устата ѝ немощно и безизразно се отрони единствената дума, която ѝ идваше наум:
— Защо?
— Известно време ни следваше. Когато бяхме при езерото Уелзли, аз го намерих и го убих. Той беше готов, Луси.
Луси усети как във вътрешностите ѝ се възпламени нажежено до бяло кълбо, което разпали мускулите ѝ и я накара да скочи от леглото, без да знае какво върши. Ръката ѝ изплющя в бузата на Лин и главата ѝ се изметна от силата на удара.