— Не! — изкрещя тя, а от очите ѝ бликаха сълзи. — Млъквай! Да не си посмяла да го кажеш! Да не си посмяла да кажеш, че си го направила от милост!
Луси блъскаше Лин с голите си ръце и с всеки замах натъртваше нежната кожа на дланите си. Лин се сви на топка, без да се съпротивлява, и докато от носа ѝ шуртеше кръв, момичето неистово крещеше с неотслабваща ярост:
— Картър искаше да живее, искаше бебета и дом, искаше живот! Той беше като мен! А ти му го отне, защото единственото, което познаваш, е смъртта!
Тя продължи да размахва юмруци, докато Нора не я отскубна. Ръцете ѝ бяха омазани до лактите с кръвта на жената, която беше посветила целия си живот на това да я закриля.
— Мразя те! — пищеше истерично Луси. — Мразя и теб, и гадната ти пушка!
Последното, което видя, докато Нора я влачеше навън, беше свитото, окървавено тялото на Лин, и очите ѝ, безжизнени, както когато я остави в пустинята.
Нора бършеше кръвта на Лин от ръцете на момичето, докато сълзите и истината се изливаха в несекващ поток. Луси ѝ разказа за Картър и неговата усмивка, която беше един от първите ѝ спомени, за къщичките на дърветата, които бяха строили заедно в гората, и за това как те постепенно се бяха превърнали в мечта за нещо по-трайно и за двамата. За съкрушаващата смърт на Мади, за болката, с която напусна дома си, знаейки, че Картър е обречен, за мъката, че вече никога няма да види баба си и Стебс. Разказа ѝ за Джос, която оставиха да умре на пътя, и за майката, която бе допряла пистолета до главата си. Каза ѝ, че Лин не е нейна майка и че много се радва за това.
Нора изтри лицето ѝ с топла кърпа, с която обра последните следи от кръвта на Лин.
— Изтощена си — каза жената и нежно натисна подпухналата кожа покрай очите ѝ.
Луси вдигна ръце към гърдите си, за да почувства празнотата на мястото, където доскоро беше стаена толкова много любов.
Нора я сложи в собственото си легло и я зави с одеялото.
— Лин май е имала тежък живот.
Момичето кимна. Не можеше да го отрече дори в шока след бурния си гняв.
— Налагало се е да върши ужасни неща, за да оцелее.
— Разбирам — отвърна меко Нора, докато изцеждаше кърпата над една тенджера. — А когато хората са принудени да правят такива неща, това ги променя. Не знам що за човек щеше да бъде Лин в друга ситуация, но виждам каква е сега. И не мисля, че ти би искала да се превърнеш в същото.
Луси вътрешно се разбунтува заради дългите години, в които всички нейни емоции бяха обвързани с Лин, и ѝ се прииска да плисне порозовялата от кръв вода в лицето на Нора. После си представи как животът на Картър се изпарява от бликналата му кръв и тя поклати глава.
— Не. И не мисля, че някога мога да стана като нея.
— Ние вече не живеем по този начин — каза Нора. — Ние сме силни и здрави, имаме хубава храна, а в бъдеще, благодарение на теб, ще имаме и много вода.
— И меки възглавници — измърмори Луси с последната си енергия, която вече ѝ се изплъзваше.
Нора се усмихна и стисна ръката ѝ.
— И меки възглавници — колкото си поискаш.
Без да губи време, Нора затрупа Луси с книги, радостна, че е намерила човек с пъргав ум, на когото да предаде занаята си. Бейли беше приемлив помощник, но мазолестите ръце и грубите ѝ маниери отблъскваха пациентите. Нора с дни наред седеше на пода срещу Луси и ѝ показваше как да се ориентира в дебелите книги и да извлича информация от тях. Бяха вдигнали около себе си крепост от учебници и думите сякаш ги пазеха от многоликия призрак на болестите, а шумоленето на страниците заглушаваше гласовете на Ландър и Лин. Ландър и Нора заедно бяха решили, че би било добре известно време да държат двете жени разделени. Нищо не биваше да смущава Луси, докато търсеше вода в пустинята.
Дните пълзяха, а момичето имаше чувството, че празнотата в нея се разраства и заема всички кътчета на съществото ѝ, без да оставя място за нищо друго. Тревогата и страхът се стопиха, последвани от гнева и щастието. Даже непохватните опити на Бен да се пошегува не успяваха да скъсат нервите ѝ, защото нервите ѝ вече не съществуваха. Луси се носеше в облак от небитие под захладнелия есенен вятър, който си играеше с косата ѝ, докато тя отново обикаляше с раздвоената си пръчка.
Търпението на Ландър започваше да се изчерпва. Два от кладенците, които беше отбелязала по-рано, пресъхнаха броени дни след разкопаването им и ръцете му се отпускаха по-тежко върху раменете ѝ, отколкото когато бе пристигнала тук. Луси гледаше да не обръща внимание на нарастващата сила на пръстите му върху ръката си, докато обикаляха заедно, и се опитваше да различава по-дълбоките водни жили. Виждаше косите на Лин, развени от вятъра върху покрива на хотела, но макар да можеше да затвори очи за присъствието ѝ, нямаше начин да избие от главата си тревожните ѝ думи, вещаещи опасност.