— Значи оставате? — попита Бен, докато скитаха в пустинята на изток от града. Ръцете му бяха натоварени с вече използваните поизцапани флагчета от неуспешните кладенци.
— Май не се радваш — отбеляза Луси.
— Не ми пука — отвърна нехайно момчето, като заби едно флагче, макар да не му беше казала. — Знам обаче на кого му пука.
— Не искам да говоря за Лин.
— Нямах предвид нея, а баща си. Всички кладенци, които си отбелязала, струват колкото дупка на клозет.
— Това е в твоята специалност.
— Лин разчисти пътя до всички резервоари с вода. Тя си заслужи своето, въпреки че не храни топли чувства към татко. А ти трябваше да ни спасиш, но досега само ни караш да копаем кал.
Луси вдигна пръчката и я стисна здраво с две ръце, за да не изгуби самообладание.
— Така ли, ами ти? Какво си направил ти?
Бен я погледна надменно въпреки снопа от кални знаменца, които притискаше към гърдите си.
— Аз съм умен.
— Сериозно? — Луси нарами пръчката, приключила за деня, въпреки че имаше още флагчета. — Това ли е големият ти принос? Че си умен?
Горната му устна се сбръчка и дребното му лице се изкриви в свирепа гримаса. Луси за миг забрави, че е по-едра от него.
— Ще ти покажа. Трябва да си знаеш мястото. Както и моето.
В Луси се пробудиха отдавна заспали емоции и тя го изгледа бясно, благодарна, че най-после изпитва някакво чувство след цели седмици на апатия.
— Нямаш представа какво съм преживяла, за да си извоювам изобщо място.
В очите на Бен се прокрадна мрачно удовлетворение и той се усмихна.
— До утре тогава.
32.
— Луси?
Гласът на Лин пропълзя в съня ѝ, съпроводен от видения за дома и зелени поля. Настоящето се изпари както дъжда, който никога не валеше, и Луси се обърна към гласа, протягайки ръка, още преди да се е разбудила докрай. Познатото докосване на загрубелите длани я върна в действителността и тя рязко се изправи в леглото, сякаш страхът я дръпна като кукла на конци.
Лин седеше в края на леглото ѝ; бледият кръг на лицето ѝ се очертаваше на лунната светлина, а тъмната ѝ коса се сливаше с тъмнината. Долепила пръст до устните си, тя предпазливо завъртя очи към леглото на Нора.
— Как се вмъкна тук? — просъска Луси и дръпна ръката си.
— Замълчи и ме чуй — прошепна Лин. — Нищо друго не моля.
Луси се надигна в леглото и се облегна на таблата, свила колене към гърдите си.
— Само че бързо.
— Откакто ме назначиха да отстрелвам котките, наблюдавам всичко. Виждам всички и всичко, което става в града, независимо дали Ландър го знае.
— Това ми е известно — прекъсна я Луси с нормалния си глас и Лин ѝ изшътка да мълчи.
— Още изпращат коли извън града. Редовно, като по график. Излизат, после се връщат, нищо особено. Преди два дни една от колите се върна по-рано с пътници. Бяха взели трима мъже в пустинята.
Луси поклати глава.
— Не съм видяла нови хора. Познавам всички по физиономия, а и Нора не е споменала за нови пациенти.
— Съмнявам се да са стигнали до нея. Изглеждаха ми доста здрави. Малко поизгорели от слънцето и много ожаднели, но нищо повече.
— Къде са тогава?
— Това е въпросът. Моля те да се оглеждаш и ослушваш на четири. И да внимаваш.
— Да внимавам ли? — Луси повиши глас. — Защо мислиш, че не са ги пуснали да си вървят, защото са мъже? Последното, което ни трябва, са още гърла за хранене.
Лин повдигна вежди и обвинителната им линия се очерта ясно на лунната светлина.
— На нас?
— Да — изтърси Луси. — На нас. Няма причина да мислим, че някой им е сторил нещо лошо или поне по-лошо, отколкото на нас.
— Да — каза тихо Лин с пресипнал сподавен глас. — А какво са сторили на нас?
Очите на Луси се напълниха със сълзи, още по-болезнени заради дългото им отсъствие.
— Махай се, преди да съм събудила Нора. И не ме моли да търся във всяка сянка нещо, с което да се сбиеш. Аз не искам да живея като теб.
Лин я изгледа за миг, преди да се надигне. Възобновените ѝ сили личаха в суровата осанка на тялото ѝ.
— И аз не исках да живея като себе си, мъниче — въздъхна тя. И си отиде.
Рано на другата сутрин Бен потропа на вратата с нов наръч знаменца, които притискаше до гърдите си.