— Сериозно? — Луси разтърка очи. — Мислех, че днес е денят, в който ще научим колко умен е Бен.
— О, да, така е. Но както казва татко, първо работата, после удоволствието. Обличай се; той ще ни вземе, когато всичко е готово.
Луси се приготви бързо, а докато вървяха към пустинята, над главите им прелитаха куршумите на Лин. Зачуди се дали призрачният разговор нощес не е бил само сън. Слънцето скоро изпепели всички мисли, различни от водата, и багетите се насочваха уверено и правилно, сякаш собствените ѝ крайници изведнъж се бяха отърсили от объркването.
— Днес си много уверена — отбеляза Бен, като заби поредното флагче.
— Чувствам се добре — призна Луси, — а това помага.
— Преди не се ли чувстваше добре?
— Не бях сигурна.
— Какво се промени?
Луси не отговори веднага, замислена за тайния разговор с Лин и тежките ѝ думи, напоени с ужас. Независимо дали беше сън или истина, той беше затвърдил убеждението ѝ, че не иска да живее в страх и подозрение. Ландър и Нора никога нямаше да бъдат Стебс и Вера. Но тя щеше да се привърже към тях и нямаше да се спира насила.
— Ехо? Водната маймуна?
— Теб обаче никога няма да те харесам — каза Луси на глас.
Бен сви рамене.
— Ако щеш. Но след днешния ден ще ме уважаваш.
Луси не му обърна внимание, а насочи пръчката към сухия прах пред себе си. Осъзна колко потънала е в собствените си мисли часове по-късно, когато чу ръмженето на автомобилен двигател. Ръцете на Бен бяха празни, а стерилната пустиня наоколо беше цялата изпъстрена със сини флагчета.
— Браво — рече Бен, — досега не те бях виждал толкова отдадена.
Колата спря пред тях и напълни очите ѝ с пясък. Иззад волана слезе Ландър, чиято сянка значително надминаваше техните.
— Луси — усмихна се той и посочи обширното поле, осеяно с флагчета, — днес здравата си поработила.
— Така е — съгласи се предпазливо тя, все още подозрителна към усмивките му.
— Какво ще кажеш да си починеш? Бен ми каза, че си взела решение да останеш, а Нора смята, че си готова да разбереш колко важно е това, което правиш за нас.
— Няма начин да не разбирам важността на водата — отвърна Луси, докато сядаше отзад, — независимо дали съм я намерила.
— Може би — кимна Ландър, вече подкарал колата, — но Бен смята, че трябва да знаеш какъв точно е залогът.
Луси се замисли за безкрайната пустиня, за подутия си език, който се допираше в сухото ѝ небце, за Лин, която падна посред пътя и не можа да продължи напред.
— Знам точно какъв е залогът.
— Тогава просто се наслаждавай на пътуването, а когато стигнем, ще видиш — рече той, несмутен от хапливия отговор.
Пресякоха шосето и колата подскочи от смяната на пясъка с асфалт и обратно. Луси свали раницата си и я остави на седалката до себе си, за да извади шишето си с вода. Тя имаше същия неприятен вкус, както винаги, но тя се насили да я преглътне, твърдо решена някой ден да забрави сладката прохлада на водата от езерото у дома и да бъде признателна за това, което има.
На хоризонта проблесна светлина и Луси осъзна, че пътуват към същото място, което беше привлякло вниманието ѝ преди седмици.
— Къде отиваме?
— Ще видиш — отвърна Бен с още по-високомерен тон от обичайното, набрал самочувствие от присъствието на баща си.
Луси завъртя очи и като отпи още една глътка вода, отпусна глава назад на облегалката.
Когато стигнаха, Ландър ѝ отвори вратата и ѝ подаде ръка. Тя слезе от прохладния автомобил, за да се озове отново в изпепеляващата пустиня. Изведнъж Ландър я хвана здраво през кръста и я притисна към себе си. Другата му ръка се плъзна през гърдите ѝ, улови ръцете ѝ и буквално смаза цялото ѝ тяло до своето. Луси с усилие си пое глътка горещ въздух. Имаше чувството, че тялото на Ландър превзема нейното, сякаш огромният му скелет поглъщаше нейния, за да го превърне в част от себе си.
— Сега ще те завъртя — прошепна той в ухото ѝ с нисък, едва доловим глас. — И тогава ще разбереш колко важно е флагчетата да са на верните места. Готова ли си?
Тя кимна бавно с ясното съзнание, че той спокойно може да я прекърши на две. После мъжът я завъртя и Луси разбра защо са я довели тук.
Пред очите ѝ се издигаше конструкция от груби метални прътове, сглобени под произволни ъгли, на която беше закачена огромна стъклена плоскост, съставена от парчета с различни форми и дебелини. Имаше затъмнени автомобилни стъкла, счупени огледала и дори рисуван прозорец от църква. Споени помежду си, те образуваха неравна повърхност, която се полюляваше от нестабилните прътове. Палещите лъчи на слънцето се пречупваха и блестяха върху червеното месо под нея, което се печеше на жегата. Луси гледаше объркано.