33.
Досега не беше излизала в коридора посред нощ. Беше толкова тъмно, че не виждаше ръката си пред лицето и се налагаше да се движи пипнешком до стените, докато стигна до стълбите. Слепите, премерени крачки ѝ се струваха безкрайни и дълбоко в нея започна да тлее панически страх, че е сбъркала посоката и сега се намира в другия край на коридора. Ако Нора се свестеше, преди да са избягали, можеше само да гадае какво ще направят Ландър и Бен. Съмняваше се, че отвратителното съоръжение в пустинята беше единственото изобретение на малкия изрод.
Тя отвори вратата на стълбището и опипа с крак пода, за да намери първото стъпало, докато ръцете ѝ бясно търсеха парапета. Накрая го намериха и се хвана за него, броейки стъпалата, докато стигна до площадката. После продължи надолу. Прозорчето на вратата на долния етаж беше очертано в сивкав цвят и Луси се озова във фоайето под пулсиращата светлина на облаците, които се гонеха пред луната.
Блъсна тичешком входната врата и хукна навън в хладния пустинен въздух, примесен с мириса на предстоящия дъжд. На запад се събираха черни облаци, очертани от сребристите лунни лъчи, а въздухът трептеше от напрежението. Задаваше се буря. Дълбоко вкоренената радост от очаквания дъжд вдъхна нова енергия на краката ѝ и Луси се затича с всички сили покрай пълните с пясък шадравани на хотела, в който сега Лин живееше заедно с Ландър и Бен.
Луси се втурна във фоайето и внезапно спря. Нямаше представа къде да я намери. Предполагаше, че Ландър и Бен обитават първия етаж, защото на по-горните би било нетърпимо горещо. Вероятно бяха настанили Лин някъде наблизо, за да я държат под око, но не можеше да тръгне да тропа наред по вратите.
— Мамка му — изруга тя под носа си и прехапа устни, взирайки се в един от прозорците.
В стъклото се удари тлъста капка дъжд и потече надолу, оставяйки следа в мръсотията. Изведнъж я осени вдъхновение. Изтича навън и се огледа за някоя развята завеса. Въпреки че нощите бяха хладни, въздухът вътре продължаваше да бъде горещ и спарен и Луси винаги спеше на отворен прозорец, жадна за свежия полъх отвън.
Надяваше се, че Лин прави същото.
Фасадата на къщата я гледаше с невиждащите си прозорци, до един със спуснати завеси. Някъде в пустинята проехтя гръмотевица и разтърси земята под краката ѝ. Паниката ѝ нарастваше, сковаваше тялото ѝ и пълзеше в конвулсии от страх по гърба ѝ. Луси изтича към задната част на хотела, но в бързането се спъна, полетя напред и неволно извика, когато дънките се скъсаха, последвани от кожата на коленете ѝ.
В небето проблесна светкавица. Тя вдигна колене към брадичката си. По скъсания деним бяха плъзнали черни нишки кръв. Очите ѝ се напълниха със сълзи от безсилие; момичето ядно ги избърса и се опита да стане. Секунди след мълнията се разнесе тътен, този път толкова силен, че хиляди стъкла задрънчаха.
Нещо помръдна и привлече погледа ѝ. Тя скочи на крака и посегна към електрошока. Само на няколко крачки от себе си видя бяла ръка, притисната в прозореца, сякаш копнееше да докосне дъждовните капки, които се стичаха по стъклото.
— Лин! — промълви Луси, но тя още не я беше видяла.
Луси се приближи, потръпвайки от болка на всяка крачка. Главата ѝ едва стигаше до перваза и се надигна на пръсти, за да докосне прозореца.
Скоро усети топлата ръка на Лин, притисната в нейната от другата страна на стъклото.
Стаята на Лин се охраняваше от един мъж, с когото Луси се поздравяваше с кимване, когато се разминаваха в града. Сега той спеше, а гърчовете, когато Луси допря електрошока до тялото му, изглеждаха особено страховити на сивкавата ивица светлина от открехнатата врата. Не беше видяла гримасите от болка на лицето на Нора, само беше чула мятането в леглото. Когато тялото на мъжа замря, Луси вдигна очи към Лин. Ненавиждаше сълзите, които се стичаха по собственото ѝ лице.
— Хм — рече Лин, — значи все пак имало полза от тези неща.
Тя беше облечена със старите си дрехи и стегнала раницата на гърба си.
— Трябва да побързаме — каза Луси, докато Лин издърпа тялото на пазача в стаята си и затвори вратата. — Приспах и Нора, но щом разберат, с нас е свършено.
— Вероятно — съгласи се Лин, — но не можем да тръгнем, без да взема пушката си. До Пясъчният град ни чакат още опасности. Няма да ги преборим с два електрошока, които скоро ще останат без батерии.
— По дяволите, Лин, трябва да тръгваме веднага! Те… — Думите заседнаха в гърлото ѝ, пресечени от спомена за червеното месо върху белия пясък. — Те пият хора. Ние сме пили хора.