— Представа си нямаш колко си права — отвърна Ландър. — Давай.
Луси усети тътена на гръмотевицата толкова ясно, колкото и яростта във вените на Бен, който стоеше коленичил пред нея и не вярваше на ушите си.
— Татко?
— Какво? Наистина ли не мислиш, че мога да направя някой по-сносен от теб? — Той посегна и докосна косата на Лин с извратена нежност, въпреки че с другата си ръка още заплашваше да счупи нейната на две. — Двамата с тази жена тук? Това е нещо, което искам да видя.
Бен скочи толкова бързо, че Луси изгуби контрол върху електрошоковете и единият едва не се изплъзна от потната ѝ ръка. Момчето се спусна бясно към Ландър. Ударът беше толкова неочакван, че баща му политна настрани и Лин успя да се измъкне. Чу се силен пукот и Бен изпищя от болка, а после Луси скочи върху двамата едновременно, допря електрошоковете в слепоочията на Ландър и ги включи. Токът прониза едновременно бащата и сина и преплетените им крайници затанцуваха.
Луси не издържа дълго и падна на земята. Стаята се изпълни с миризмата на изгоряло месо и опърлена коса, примесена с дъх на озон. В нощното небе проблесна мълния и тътенът ѝ разтърси цялата страда. Лин се довлачи до Луси и гушна главата ѝ в скута си.
— Добре ли си?
Луси кимна, допряла нежната кожа на бузата си в дънките на Лин.
— Убих ли ги?
— Ами… косата на Ландър гори, а той не прави нищо по въпроса, така че бих казала, да.
Момичето скри лицето си в сгъвката на коляното ѝ и сълзите потекоха по дънките ѝ. Цялото тяло на Луси се разтресе в конвулсии от закъснелия шок. Лин я галеше по косата и нежно вдигаше късите влажни кичури, полепнали по лицето ѝ.
— Знам, че не е лесно, мъниче — каза тя. — Но такъв е светът, в който живеем, и ако искаме да продължим да го правим, понякога ръцете ни са принудени.
— Луси? — Откъм неподвижната купчина тела долетя немощният глас на Бен.
Лин стана и помогна на Луси да се изправи. Малките ръчички на Бен се опитваха да потушат пламъците по черепа на баща му. Луси се учуди на нежността, с която го правеше, докато не забеляза, че собствените му дрехи също бяха започнали да димят и той първо бе угасил тях.
— Бен?
Тя се наведе колкото смееше, за да чуе шепота му.
— Луси, да тръгваме — рече Лин, като отвори един шкаф и извади оттам пушката си и ключове за кола. — Тук живеят и други хора и бурята ще ги събуди, ако тази дандания вече не го е направила.
Бен посегна да хване ръката ѝ и тя не я дръпна.
— Мисля, че татко счупи гърба ми.
— Време е.
Лин я хвана за раменете и я издърпа.
— Б-бен — заекна Луси, докато се отдалечаваше от умоляващите му очи и ръцете, които продължаваха да се протягат към нея. — Съжалявам, не мога.
Умолителният тон мигом се превърна в ярост, а ръцете му се свиха в юмруци и той заудря по пода.
— Вие ще ме вземете със себе си! Не можете да ме оставите така увреден!
— Бен — каза Луси от вратата, — ти си беше увреден много преди да дойда.
Той продължи да крещи подире им с всичкия въздух, който му беше останал. Безсловесният му гняв ги следваше по целия коридор заедно със звука от влачещия се торс и безполезните крака, докато напразно се мъчеше да ги настигне.
Луси вървеше след Лин към гаражите, макар още да се олюляваше. Писъците на Бен бяха изкарали и други хора от стаите им, но никой нямаше желание да се изправи срещу пушката на Лин, така че улиците бяха свободни. Луси седна с облекчение на предната седалка, хвърли раницата си отзад и се отпусна.
Лин караше бързо, а очите ѝ постоянно се стрелкаха към огледалото. Успокои се чак когато се отдалечиха достатъчно от бледите пръсти на мъртвите сгради, устремени към небето. Пустинята отново се откри пред тях, но този път пустотата ѝ изглеждаше успокояваща след цялата поквара на Лас Вегас.
— Знаеш ли къде отиваме? — попита Луси.
Лин се почукна по слепоочието.
— Всичко е тук от два щата насам.
— Добре — отвърна момичето и отпусна глава върху студения прозорец. — Вярвам ти.
Тези две малки думички изпълниха цялата кола и Лин стисна здраво волана.
— Искам да знаеш, че в живота ми има много неща, които бих искала да върна назад. Но ако трябваше да избера едно от тях, щеше да бъде Картър.
— Знам — отговори Луси със затворени очи. — Но всичко свърши. Каквото-такова.
— Може би, но за мен е важно да знаеш, че той ме помоли да го направя. Каза, че не може да понесе вината за смъртта на всички тези деца, мисълта за хората, които познаваше и които изгоряха в ямата все заради него. Не искаше да бъде сам… каза, че се надява да бъдеш щастлива, но му е много мъчно, че няма да е с него.