— Какво да ми каже? — Картър хвана ръката на Луси, въпреки че възрастните гледаха.
Вера се покашля.
— Разглеждах бележките си и се опитвах да открия източника на епидемията. Помните, че имаше затишие, а после ни връхлетяха повече болни, отколкото с първата вълна.
— Като братята и сестрите на първите — отвърна бавно Луси. — Предаваха си го един на друг.
— Обаче не — възрази Вера. — И аз така си мислех, но после си дадох сметка, че инкубационният период не съвпада. Ако пациентите от втората вълна се бяха заразили от първите, симптомите щяха да се проявят по-рано. А те се проявиха едва след като братята и сестрите им бяха вече оздравели.
— Или починали — добави Лин.
— Инкубационен период? — Картър погледна към Стебс. — Какво значи това?
— Това е интервалът от време между момента на заразяване с вируса и действителното разболяване. Втората вълна са се заразили след идването си при нас.
— Значи са го прихванали тук — каза Луси. — Не е чудно, тук беше претъпкано с болни.
Вера поклати глава.
— Не, миличка. Ние се погрижихме да няма контакт между здравите и болните. Първото правило за овладяването на заразата е карантината.
— Хората нарушават правилата, бабо.
— Ако бяха един-два изолирани случая, щях да се съглася. Но всички хора от втората вълна преди това са били тук. Значи някой е разнасял вируса между двете групи.
— О, боже. — Лицето на Картър побеля. — Бил съм аз, нали? Объркал съм двете манерки.
Луси усети как пръстите му изстиват в нейните.
— Не би го направил — каза тя твърдо. — Не би допуснал такава грешка.
Стебс се приближи и сложи ръка на рамото му.
— По-добре да седнеш, синко. Има и още.
Той го отведе към свободния стол срещу Вера.
— Луси, ела при мен — нареди ѝ Лин.
Момичето се скова от негодувание; всички мускули в тялото ѝ я тласкаха към Картър, но Лин не ѝ даде възможност да спори.
— Той не би направил подобно нещо — възрази яростно Луси, застанала до Лин до стената. — Достатъчно умен е.
— Не е водата — прекъсна я Вера. — Казах ви, че има различни видове полиомиелит и как те засягат хората.
— Да. Някои се парализират, като Адам. Някои само вдигат температура и после се оправят. А някои умират, като сестра ми — отвърна Картър.
— А някои дори не разбират, че са се заразили.
Луси внезапно прозря смисъла в тежките думи на Вера и сърцето ѝ се сви.
— Не. — Думата с мъка се отрони от стиснатите ѝ устни. — Той не е болен.
Погледът на Картър скочи с видимо объркване към нея.
Вера протегна ръце над масата и улови дланите му.
— Много съжалявам. Опитах се да намеря друг отговор, но само така всичко си идва на мястото. Сестра ти беше първата, а всички хора, които дойдоха след това, бяха контактували с вас. Втората вълна дойде в такъв момент, че заразата със сигурност идваше оттук. А ти беше този, който се движеше между болните и здравите, носеше вода и предаваше съобщения.
— Можеш ли… има ли начин да се каже със сигурност? — попита Картър. Гласът му беше по-силен от треперещите ръце.
— Не и без да видя клетките в кръвта ти. Мога да съдя само по хронологичните данни и пресичащите се пътеки — отвърна Вера.
— Значи е възможно да грешиш — обади се Луси.
— Възможно е — призна Вера, без да сваля очи от Картър. — Но това би ме върнало в началото на търсенето. Затова трябва да ми кажеш: имало ли е момент, в който не си се чувствал добре, преди Мади да се разболее?
Картър поклати глава, неспособен да каже и дума. Стебс застана зад гърба му и сложи ръце на раменете му.
— Важно е, синко. Помисли добре и бъди честен.
— Не си имал температура? Или мускулни спазми?
— Не, нищо.
— А главоболие?
Картър затвори очи.
— Мамка му — промълви той бавно и тихо, осъзнавайки обречеността на думите си. — Да. В деня, в който щяхме да плуваме в езерото, ме цепеше глава, но въпреки това отидох. — Той отвори очи и погледна Луси. — Защото исках да те видя.
От стегнатите ѝ гърди се откъсна тих вик, последван от ридание. Тя се опита да иде при него, но Лин я хвана с железните си ръце. Не успя да го утеши, когато той отпусна глава на масата и заплака заради смъртта на сестра си, която сам бе причинил, и слабите му рамена се тресяха от неравното дишане, а сълзите му мокреха бележките на лечителката. Вера и Стебс правеха каквото можеха: недосегаемите стояха до заразените, невинните гледаха от сенките.
4.
— Не можеш да го видиш отново, Луси. Съжалявам — каза Лин.