Луси дори не се опита да избърше сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
— Но не трябваше да става така. Не биваше да умира.
— Само че аз не го знаех, той — също. Ти си тази, която винаги храни надежда, Луси. Ние с него бяхме приели, че животът е несправедлив. Той умря заради това, а аз не мога да намеря думи, с които да ти опиша колко съжалявам.
— Никой от вас не е виновен — промълви Луси накрая. — Светът е трудно място.
— Така е.
Бурята най-после се разрази. От небето рукна пороен дъжд, който се лееше по предното стъкло на колата, докато пътуваха на запад.
— Все пак се радвам, че съм тук — каза Луси, докато очите ѝ се затваряха.
Последното, което чу, преди да потъне в безпаметен сън, беше въздишката на Лин:
— Господи, как ми се иска сега да имах една двайсетлитрова кофа.
Част четвърта
Океанът
34.
Сутринта Лин се опита да я накара да пие, но Луси отказа.
— Това е вода от града — каза тя, — не я искам.
Лин отпи от собственото си шише и изплакна устата си.
— Като знам какво има вътре, не мога да кажа, че е вкусна, но все е вода. — Тя връчи шишето на Луси и отвори вратата на колата. — Надявам се, че возенето не те е разглезило. Бензинът свърши.
— Ще оцелея.
Луси слезе, наслаждавайки се на измития от дъжда въздух по кожата си под хладната утринна светлина. Устните ѝ бяха пресъхнали и тя беше пийнала глътка вода, преди да се усети.
— Колко път има до Пясъчният град? — попита Луси, загледана в хоризонта.
— Няколко часа ходене в най-добрия случай.
Луси се облегна на колата.
— А какво ще правим, когато стигнем там?
— Добър въпрос и гръм да ме удари, ако знам. Така и не си отговорих, защото не вярвах, че изобщо ще стигнем.
— Калифорния — промълви Луси, вперила поглед на запад. — Изглеждаше някак невъзможно, а?
Лин сви рамене.
— Няма нужда да гледаш натам. Вече сме в Калифорния.
Луси се обърна на север.
— Калифорния. Изглеждаше някак невъзможно, а?
Лин изсумтя и я замери с шепа пясък.
Няколко часа по-късно стигнаха до поле с ветрогенератори, размахали снежнобели ръце под слънцето.
— Какво е това? — попита Луси.
— Нещо като вятърни мелници. В една ферма вкъщи имаше такава. Веднъж Стебс ме заведе да я видя. Произвеждат електричество, въпреки че онази в Охайо беше изпочупена и вече не работеше.
— Тези май работят.
— Което значи, че сме близо.
— Електричество… — каза Луси, спомнила си разказите на Вера за светлината дори след залез-слънце. — Флетчър спомена за него, но аз не повярвах.
— Може да го използват само за обезсоляващите станции. Съмнявам се, че хабят енергия за глезотии като осветление например. Не се надявай прекалено.
— Няма — обеща Луси, но не можеше да потисне вълнението в стомаха си.
Вървяха целия следобед, а духът им спадна, когато стигнаха до изоставени сгради. Въпреки обещанието си Лин щракна предпазителя на пушката, а Луси не каза нищо. Стъпките им кънтяха в опустелия квартал, пълен с ръждясали коли, които стояха тихо на алеите пред къщите.
Ноздрите на Луси уловиха нова миризма, която възбуди всичките ѝ сетива.
— Усещаш ли това?
— Мисля, че е океанът.
— Океанът — повтори Луси и вдиша соления аромат. — Да, сигурно е той.
Продължиха нататък. Сградите ставаха все повече. Лин се разтревожи и слязоха от шосето. Тръгнаха между паркингите, обрасли с трева през пукнатините в паважа, докато не стигнаха до океана. Той се надигна да посрещне Луси, а щом тя се събу, за да го усети за пръв път в живота си, веднага близна пръстите ѝ с прилива. Необятната синя шир се сливаше с небето, а слънцето чертаеше нов ален път по гладката му повърхност, който водеше право към хоризонта.
— Луси — промълви тихо Лин, — съжалявам, мъниче. Тук няма никого.
Луси не се обърна.
— Засега да, но се съмнявам, че Флетчър би ни подвел.
— Аз също, но може нещо да се е случило. Може…
— Може цял ден да си говорим какво може да е станало, но пак няма да знаем — прекъсна я Луси, заровила пръсти в мокрия пясък. — Аз тръгвам на север. Ако стигнем до Орегон, ще знаем, че нещо не е наред.
— Добре. — Лин намести раницата на гърба си. — Да вървим.
— Не веднага — спря я Луси, докато вълните заливаха краката ѝ. — Почакай малко.