Луси вървеше напред, а Лин я следваше. След няколко мили Лин стисна с пръсти ръката ѝ над лакътя и кимна напред. Луси откъсна поглед от океана и видя един мъж на плажа. След миг той също ги забеляза и им помаха за поздрав.
— Е — каза Лин под носа си, — май така се прави.
Те се приближиха към него, като за всеки случай вървяха плътно една до друга и лактите им се триеха на всяка крачка. Пушката на Лин беше на гърба ѝ и Луси забеляза как се промени изражението на мъжа, когато се приближиха достатъчно, за да види цевта, стърчаща над рамото ѝ.
— Здравейте — поздрави той. Оскъдната сива коса по темето му се вееше на вечерния бриз. — Взех ви за Бриджит и Тейлър на връщане от риболов.
Луси стоеше пред него с чувството, че устата ѝ е зашита. Останала без сили, Лин се свлече на пясъка до нея. Мъжът ги изгледа любопитно.
— А кои сте тогава?
Луси размърда устни, но от гърлото ѝ не излезе нито звук. Дарбата ѝ да открива вода изглеждаше незначителна на фона на океана. Уменията ѝ не струваха нищо в този нов свят. Тя нямаше какво да предложи в замяна на по-нормален живот. Накрая рече:
— Казвам се Луси и прекосих цялата страна, за да стигна дотук.
— Браво, Луси. Аз съм Дан — отвърна мъжът и ѝ подаде ръка.
Тя я стисна и кимна надолу, като че ли беше съвършено нормално спътничката ѝ да седи на земята.
— А това е Лин.
— Здрасти, Лин — кимна ѝ Дан, понеже тя не посегна да поеме ръката му. — Страшна пушка имаш.
— Аха.
— Трябва да кажем, че ни праща Флетчър — каза Луси. — Не знам дали това има някакво значение…
— Флетчър? — Дан плесна с ръце. — Как е дъртото копеле?
— Жив е. Срещнахме го в Небраска. Каза, че ако…
Дан сложи ръце на раменете ѝ, за да прекъсне потока от думи.
— Ти си доказала каквото е трябвало, Луси. Сега можеш да си починеш. Вече си тук. — После сложи ръка и на рамото на Лин. — Успяхте, момичета.
Водата си играеше с пръстите на Луси и отмиваше пясъка под краката ѝ, които все повече потъваха в приятната влажна маса. Бяха минали седмици, но тя още не можеше да устои на морето и му се любуваше всяка вечер пред малката къща в края на града, в която се бяха настанили двете с Лин.
Въпреки че тук имаше хиляди хора, никой не страдаше от жажда. Вятърните мелници захранваха станцията, която превръщаше морската вода в питейна и я отвеждаше по домовете. Слънчевите панели значеха електричество. Първата вечер в новия им дом Луси намери Лин в дневната с книга в ръце и сълзи по лицето.
— Виждам — каза тя вместо обяснение. — За първи път в живота си виждам, след като слънцето е залязло. Така е живяла майка ми някога.
В пясъка се чуха тихи стъпки и Лин приклекна до Луси, далеч от вълните.
— Седни — каза Луси и посочи пясъка.
Лин поклати глава.
— Не ща повече пясък по себе си.
Луси сви рамене, загледана в луната, която се издигаше над океана и образуваше бяла пътечка по вълнистата му повърхност.
— Как е възможно да не ти харесва?
Лин въздъхна и все пак седна, но направи недоволна гримаса, когато усети мокрите си панталони.
— Научих се да го мразя още като дете, мъниче. Намерих един глобус и го показах на майка си, защото реших, че съм открила нещо, което ще ни спаси. Че вече няма да се налага да живеем както досега. А тя ми каза, че от тази вода няма полза, защото е солена. „Вода, вода, отвсякъде вода, а жаден ще умре човек“.7 Счупих проклетия глобус и се заклех, че повече никога няма да търся утеха в неща, които изглеждат твърде хубави, за да са истина.
— Само че това е истина, Лин. Тук е различно. И е хубаво.
— На теб ти харесва и това ми стига, за да повярвам, че е хубаво.
— Да ми харесва? Лин, то е нещо много повече. Трябва някой път да дойдеш с мен в станцията за обезсоляване. Когато Дан ми показа как се следи солеността, аз се почувствах така, сякаш правя нещо важно. Обеща следващия път да ме научи да чистя мембраните.
— Което, предполагам, ще бъде утре — подсмихна се Лин.
Луси продължи, сякаш не я беше чула.
— Дан каза, че когато Тейлър роди, ще се отвори редовно място за мен, с истински задължения и прочее. Трябва да чуеш звука на морската вода, когато преминава през…
— Предпочитам да слушам дъжда по собствения си покрив — прекъсна я Лин.
— Само че не можеш да разчиташ на дъжда! А океанът е винаги тук и сега можем да го използваме.
Лин стисна зъби, загледана в къдравите вълни.
— Знам това, но мама не го знаеше. Без да искам, мисля, че ако го знаеше, нейният живот щеше да бъде по-дълъг, а моят — много различен. И от това проклетото море не ми става по-симпатично.
7
Колридж, С. Балада за стария моряк. Прев. Ат. Далчев, Ал. Муратов. В: Западноевропейски поети романтици, Отечество, 1988 г. — Бел.прев.