Луси кимна. Образът на собствената ѝ мъртва майка никога не излизаше от ума ѝ.
— Разбирам.
— Как е възможно толкова да ти харесва? — попита Лин. — След като пустинята и планините, и всички други големи неща толкова те плашеха? Да седиш като малка прашинка на пясъка пред този Голиат?
Луси дълго мълча, а вълните ту заливаха пръстите ѝ, ту се отдръпваха от тях. Накрая каза:
— Знаеш ли, ти не си единствената, която може да цитира стихове.
— Ралф Уолдо Емерсън — позна веднага Лин. — Впечатлена съм.
— Недей. Това е единственото стихотворение, което прочетох при последната буря.
— Но си го запомнила. Така правят думите, които са предназначени за нас: проникват дълбоко в пукнатините на ума ни и изскачат, когато най-малко очакваме. Защо точно тези?
Луси се замисли, за да открие свои собствени думи, които ще имат вкуса на надеждата, а не страданието от пътя.
— И пустинята, и планините, и равнините сякаш се изпречваха на пътя ми, за да не ми позволят да стигна там, където е мястото ми. А това тук е спасение. Всяка капка в този океан може би е създадена, за да спаси теб или мен и всички останали в този град. Мога само да си мечтая да беше още по-голям.
— Не мисля, че океанът е по-различен от всички онези неща, мъниче. Ти си различната.
— Какво имаш предвид?
— Когато напуснахме Охайо, ти беше уплашена като зайче, подскачаше от всяка сянка и се криеше в стъпките ми. Прекосихме цялата страна, а пътем ти се превърна в жена, която може да се приближи до непознат мъж на плажа с едното си име в устата.
— Ти беше с мен.
— Ти ме водеше. По целия плаж ти вървеше пред мен. Ти искаше това място и този океан и сега те са твои.
— Но ти не можеш… това ли искаш да кажеш? — попита Луси, внезапно обзета от онзи страх, който мислеше, че отдавна е загърбила.
— Не мога… — Лин замълча, загледана в хоризонта над водата. — Луси, тук не виждам наоколо, разбираш ли? От едната страна има вода, от другата — сгради. Просто… имам чувството, че не виждам всичко както у дома.
— Не си го споменавала по пътя.
— По пътя не се чувствах така. Тогава се движехме. Ако нещо не ми харесваше, нямаше значение, защото на другия ден вече нямаше да е същото.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
Лин замълча и Луси преброи седем вълни, преди да проговори отново.
— Прибирам се у дома.
Макар да го очакваше, Луси заплака, зарови глава в шепите си и впи пръсти в косата си, сякаш ако запушеше уши, можеше да прогони думите от ума си.
— Не ми го причинявай, Лин. Не мога да го направя… аз не съм като теб!
— Не си като мен ли? — Лин разроши косата ѝ и вдигна лицето ѝ, за да я погледне в очите. — Та кой би искал да бъде като мен?
— Аз! — промълви отчаяно Луси през сълзи. — Аз, аз, аз!
Лин притисна в обятията си момичето, което отказваше да бъде жена.
— Не разбираш ли, мъниче? Ти вече намери своето място в света и обичаш всяка секунда от живота си тук. Хората тук са изпълнени с надежда и живот също като теб. Не е като в онзи град, където се хранеха с мъртвите. Тези хора са живи, защото обичат живота.
— А на теб това не ти ли харесва? Как е възможно?
— О, не ме разбирай погрешно, аз дори им завиждам с цялото си същество. Но съм научила някои сурови уроци твърде отдавна и сега не мога да се отърся от тях. Харесва ми или не, аз съм свикнала да се чувствам отговорна за другите, а ти вече нямаш нужда от мен. У дома обаче може би още има хора, на които съм необходима. Последния път, като видях Стебс, пръстът му не стоеше много уверено на спусъка.
— Аз се нуждая от теб, Лин! — извика Луси и се вкопчи в нея. Зарови лице в шията ѝ и призна: — Аз съм като мама. Нуждая се от другите хора и най-много от теб.
Лин отдръпна лицето ѝ от своето и я погледна под лунните лъчи.
— Ти не си като мен, дете. Не си като мен, не си като майка си. Ти си Луси, моето мъниче, а това изобщо не е малко.
А Луси плачеше ли, плачеше заедно с прилива и солените ѝ сълзи правеха океана още по-голям.
Епилог
Лин изчака до пролетта. Близо година след като напуснаха Охайо, тя застана в края на града, стиснала юздите на коня, който един фермер ѝ подари в знак на благодарност — беше застреляла планинския лъв, който крадеше овцете му. Пушката беше преметната на гърба ѝ, а в раницата ѝ имаше карта с множество следи от моливи и достатъчно шишета с вода, за да измине немалко път, преди да се наложи да ги напълни отново.