Луси стоеше до нея с ясни очи, но по лицето ѝ личаха засъхнали следи от сълзи.
— Сигурна ли си? — попита тя, макар да се виждаше, че Лин копнее да се прибере у дома с всяка фибра на тялото си.
— Знаеш, че съм — отвърна Лин и я прегърна. — Не гледай толкова тъжно. Дан ми начерта маршрут, който първо слиза на юг, а после свива на изток. Каза, че така няма да се качвам нависоко и да рискувам пак да ми изтече кръвта през носа. — Тя се метна на седлото и се покашля. — Не знам какво друго да кажа. Готова съм, но като те оставя, в сърцето ми ще зейне дупка с формата на Луси. И никой няма да може да я запълни.
— Знам — отвърна момичето и протегна ръка към нейната. — Но аз ще се оправя. Стебс и Вера трябва да знаят, че сме успели. Кажи… — Луси преглътна, защото си беше обещала, че повече няма да плаче. — Кажи на баба, че я обичам и съм щастлива.
Лин въздъхна.
— Тази загриженост за хората е за птиците. Особено ако живеят толкова далеч един от друг.
Луси избърса очите си.
— Какво да кажа на Флетчър, ако намине оттук?
Лин сви рамене.
— Той знае къде е Охайо.
— Като си спомня как те гледаше, няма да се учудя, ако случайно те срещне по пътя, преди да си стигнала.
— С моя късмет първо ще срещна жена му.
Луси се усмихна и поклати глава.
— Печена жена си ти, Лин.
Лин се наведе и я погали по яркорусата главица.
— И ти си печена жена, Луси.
После пришпори коня си и изчезна сред облак от прах, впускайки се в път, който с радост щеше да измине отново, щом в края му я чакаше нейното езеро. Слънцето се издигна високо в небето, за да сгрее лицето на Луси и да заблести по океана с милиони точици от светлина.
Благодарности
Много по-лесно е да се напише роман, отколкото благодарностите към него, защото последните почиват предимно на факти, а това не е силната ми страна. Все пак ще опитам.
Преди всичко благодаря на агента си, Адриан Ранта, без когото литературните ми попълзновения щяха още да се търкалят в праха вместо в сърцата и умовете на читателите. По същата причина сърдечно благодаря и на редактора си, Сара Шъмуей, която ми позволи да бъда инстинктивен писател и не се сърдеше, когато отговарях на сериозните ѝ имейли с картинки от „Междузвездни войни“. Благодаря на всички от HarperCollins в Katherine Tegen Books — истински любители на книгите, поддръжници на писателите и защитници на литературното слово.
Писателите имат нужда от други писатели, които са едновременно техни приятели и слушатели. Първото ми турне беше удивително и мога само да се надявам и занапред да бъда заобиколена от такива забележителни жени като Рей Карсън, Мишел Ганьон, Мадлин Ру, Шери Томас и Амелия Кахани. „Клас 2к13“ си остана сплотена група и аз искам изрично да благодаря на своите сподвижници от Средния запад Кели Барсън, Джефри Джирард, Демитрия Лунета, Дженифър Макгауън и Кейт Кариъс Куин, които се грижат за живеца ѝ и ме карат да си мисля, че може би не съм луда, пък ако съм, поне си имам добра компания.
Човек не може да хвърли карфица в Охайо, без да уцели някой начинаещ писател. Искам да благодаря специално на Лиз Коули за подкрепата, насърчението и хубавите разговори по пътя.
Да не забравя и хората, които се сблъскват с мен всеки ден, търпят омразата ми към телефонните разговори и дори ме понасят, когато вдигам слушалката със сопнато „КАКВО?!“ Благодаря за подкрепата на семейството ми и най-вече на майка ми, която още се надява, че някой ден ще напиша весела книга за котки. Ще видим.