— От колко време имаш тази информация?
— От четирийсет минути, сър.
Генералът се изправи.
— Хора от Службата за специално разузнаване идват в базата без предупреждение посред нощ, а ти чакаш цели четирийсет минути, за да ме уведомиш.
Лиланд се изпъна като струна и погледна темето на генерала.
— Сър, бяхте издали изрична заповед да не ви безпокоят.
— Бях издал изрична заповед да не ме безпокоят с баналните глупости, които според теб са важни. Когато специалното разузнаване влезе в базата ми, това е най-сериозното, което може да се случи на един командир. Последствията могат да са почти толкова катастрофални, колкото самолетна катастрофа или ракетно нападение.
— Съжалявам, сър.
— Къде са сега?
— Не знам със сигурност, сър, но май са в „Хилтън“.
Гарисън тъкмо навличаше униформата си. Спря с два крака в крачолите на панталона и се втренчи в лицето на младия капитан.
— В „Хилтън“ ли?
— Тъй вярно.
По лицето на генерала се изписа гняв.
— Как изобщо са ти дали диплома от Академията?!
7.
Неш и Рап бяха дали на Достум ясно да разбере, че колкото и да искат да му изпратят Ал-Хак, това няма да стане. Отначало генералът не се съгласи, но след като Рап му предложи да му преведат солидна сума на сметка в женевска банка, с готовност прие плана. Малкото им представление, което бяха репетирали предварително, засега вървеше добре. Неш смяташе, че след като Ал-Хак се съгласи да говори, Достум ще е идеалният човек, който да започне разпита. Двамата мъже се бяха сражавали рамо до рамо единайсет години. Ал-Хак бе извършил непростимия си грях по време на ожесточена битка срещу талибаните за града Мазар-и-Шариф. След като станало ясно, че талибаните ще победят, той взел хората си и преминал към вражеската страна. Достум се принудил да отстъпи, а по-късно — да избяга от страната. Ал-Хак добре трябваше да си помисли, ако смяташе да лъже бившия си приятел.
Агентите наблюдаваха първите няколко минути от срещата през един от еднопосочните прозорци. Когато стана ясно, че Достум няма да удуши затворника с голи ръце, Неш леко си отдъхна. Планът му бе да се заемат с другия пленник, докато генералът си върши работата. Обърна се и погледна Маркъс Дюмон, който седеше зад бюрото в стаичката за наблюдение. Рап го беше довел от Ленгли. Трийсет и една годишният чернокож бе детето-чудо на Службата за тайно разузнаване, що се отнасяше до охранителни системи и компютри.
— Записваш ли всичко? — попита Неш.
— Да.
— Нали имаш контрол над камерите? Да не ни хванат от охраната на базата?
Рап бе накарал Дюмон да обръсне главата си и сега негърът постоянно поглаждаше лъснатото си теме. Той изгледа Неш, както би погледнал всеки, който се съмнява в магьосническите му умения.
— В момента охраната на базата гледа повтарящ се едночасов запис от камерите в ареста, направен преди да дойдем. Записвам разпита със звук и картина на тази флаш памет.
Дюмон показва малко сребристо устройство с размер на кибритена кутийка.
— Хубаво. — Неш се обърна към Рап: — Готов ли си за забавление?
— Една секунда. Къде държат кърпите?
— Складът е там.
Неш изведе приятеля си в друг коридор и отвори вратата на склада, където се държаха чисти оранжеви гащеризони, спално бельо и кърпи за затворниците. Мич взе една и я намокри на умивалника.
Вече загрижен заради раната над окото на Хагани, Неш попита:
— Какво си намислил?
Рап изстиска кърпата и заяви:
— Виждал съм такъв тип хора. Единственият начин е да ги биеш, докато се огънат.
— Мич, трябва да внимаваме.
— Не се безпокой. Колкото и ядосан да изглеждам, това е част от представлението.
— Аха. Това като успокоение ли трябваше да прозвучи?
— Не — усмихна се Рап. — Играй своята игра, а пък аз ще вляза в ролята на безумния садист, който иска да откъсне главата му и да се изпикае в гърлото му.
— Няма да е лека работа. Сигурен ли си, че не искаш да си разменим ролите този път?
— Сигурен съм — изсмя се Мич. — Аз нямам твоето търпение на светец.
— Добре. Само не забравяй… без повече белези.
— Ще се постарая — отговори Рап, сякаш вече се беше примирил, че няма да успее.
Поведението му накара Неш да спре и да го погледне.
— Искаш да пребиеш някого, нали?
— Може би.
— Тогава може би не трябва да правим това. Ал-Хак вече се разприказва. Да го изстискаме колкото можем днес, да накараме Айрини да уведоми президента и ако всичко върви добре, ще ни го прехвърлят. Така ще имаме няколко дни да го разпитваме сами.