Кенеди погледна Клайн и си наложи да запази спокойствие. Трийсет и девет годишен, той все още беше твърде млад, за да се перчи така, и достатъчно опитен, за да знае, че не трябва да го прави. Тя бе видяла доста хора като него да идват и да си отиват. Само преди пет месеца нюйоркчанинът не би имал никакъв шанс да я изнерви, но много неща се бяха променили оттогава. Нямаше съмнение кой е източникът на недоволството й. В началото на всичко стоеше едно травмиращо събитие, което я бе тласнало по наклонената плоскост към съмнения и обида — събитие, което всеки ден се опитваше да забрави.
— Въпросът не е чак толкова сложен — изтъкна Клайн.
Седеше по риза, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави.
Кенеди набърчи чело, сякаш изследваше причудливо насекомо.
— Господин Рап не е на разположение — изрече с равен тон.
— Не бил на разположение? Звучи доста неопределено.
— Така е.
— Бихте ли конкретизирали? — Клайн замълча, записа си нещо, после пак погледна Айрини. — Къде е?
Очевидно този човек бе свикнал да се перчи пред заседателите в съдебни зали. Нима очакваше от нея да издаде местонахождението на най-опитния си антитерорист пред назначения с връзки политически пъдар на министерството. Леко подразнена от арогантността му, тя отговори:
— Местонахождението на господин Рап не е ваша работа.
— Изобщо не съм на това мнение, госпожо Кенеди.
Въпреки че бе предупредена от юриста си, дебелоочието на Клайн я шокира. Тя свали очилата си.
— Директор Кенеди, господин Клайн. Или доктор Кенеди, ако предпочитате.
На лицето му се изписа надменна, самодоволна усмивка.
— Доктор, директор, все едно.
Кенеди не помръдна. Не смяташе да спори повече. Мислите й потекоха в доста нетрадиционна посока, чудеше се какви слабости може да има този човек. И как ли би реагирал на болка?
— Да се върнем на Рап, ако обичате. — Клайн почука по бележника си, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Повече от месец искам да се срещна с този човек и да ви призная, търпението ми се изчерпи.
— Господин Рап е много зает.
— Всички сме заети, госпожо директор.
— Някои са по-заети от други — заяви тя, издавайки леко раздразнение.
Той не пропусна да забележи промяната в тона й. Кимна, сякаш казваше: „играта започва“, и пак повтори:
— Къде е той?
— Знам, че сте сравнително отскоро във Вашингтон, но със сигурност знаете, че голяма част от информацията, с която работим, е поверителна.
— Ще ми кажете ли поне дали е в страната?
— Не, освен ако не получа разрешение от президента или не ми докажете, че по някакво чудо сте получили право на достъп до секретна информация, което е малко вероятно при вашето служебно положение.
Последното бе не толкова фин намек, че постът на Клайн е с доста степени по-нисък от нейния в йерархичната структура на държавните служби.
Клайн сложи капачката на писалката, прибра я в джобчето на ризата си и затвори кожената си папка.
— Не се отказвам лесно, госпожо директор. — Изправи се и взе сакото си от облегалката на стола. — Това е последно предупреждение. Ако Мич Рап не се яви в кабинета ми до една седмица, гарантирам ви, че ще направя живота ви много труден.
Кенеди почувства, че губи контрол над гнева си. От една страна, й се искаше да освободи чувствата си, да даде урок на този самовлюбен глупак, но разумът я караше да се сдържи. Интуицията й подсказваше, че колкото и голямо удовлетворение да й достави, избухването ще е грешка. Тя запази мълчание.
Той стигна до вратата и там спря.
— А, още нещо. — Отвори папката и погледна записките си. — Имате и един служител на име Майк Неш.
Кенеди се втренчи в него. Не знаеше дали да приема изказването му за проста констатация или за въпрос.
— Искам да се яви в кабинета ми в понеделник сутринта. Ако не дойде, ще изпратя ФБР да го търси.
Клайн затвори папката и излезе.
Един по един другите около масата се обърнаха към Кенеди. Тя сякаш не ги забелязваше, още седеше загледана във вратата. Този негодник току-що бе отправил открита заплаха към началника на най-могъщата разузнавателна служба в света, което означаваше, че или е луд, или има нещо срещу нея. Фактът, че се беше захванал с Рап, не я изненадваше. От години много хора се интересуваха от него. Неш обаче беше друга работа. Кенеди бе положила големи усилия да го запази в тайна. Той все по-често ръководеше някои от най-деликатните мисии на управлението.