Той не беше прекарал четири години в едно от най-елитните военни училища в света, за да стане директор на затвор. Освен като отличен шахматист колегите му го ценяха като гениален тактик. Точно затова беше тук — да изпраща и приема самолети и пратки, да ръководи летателни и наземни екипи, да командва военновъздушна база. Не да управлява затвор. Пленени вражески войници, терористи, шпиони… за Гарисън те бяха работа на сухопътните войски, а още по-добре — на ЦРУ. Най-добре да ги бяха изпратили някъде далеч в планините. Изобщо да не ги вижда. Изобщо да не мисли за тях.
Вече нямаше как. Сенаторите бяха променили всичко. Бяха направили официални изявления, бяха отправили скрити заплахи. Генералът бе оставил този долен подлизурко Лиланд да се занимава с тях. В базата му всичко беше вървяло по мед и масло, точно както той обичаше, но изведнъж това стечение на обстоятелствата страшно усложни живота му. Не съществуваше висш военен, на когото да му хареса, когато дори един — пък какво остава за трима? — гонещ кариера политик започне да се меси в командването му. В крайна сметка те не се интересуваха какво функционира добре. Търсеха само проблемите, търсеха скандал. Сега, колкото и да не му харесваше, кариерата му зависеше от човечното отношение към двама души — а точно тези двамата не будеха особено съчувствие у младите бойци, които ги охраняваха.
Гарисън огледа двата джипа, с които според слуховете бяха дошли служители от Отдела за специално разузнаване на ВВС. Не бяха много нещата в базата, които биха разтревожили генерала, но присъствието на хора от специалното разузнаване беше едно от тях. Откъдето и да го погледнеше, нищо хубаво не можеше да излезе от това неочаквано среднощно посещение. За капак тия типове бяха отишли направо в сградата, откъдето само чакаше да изскочи някой проблем.
Лиланд постави ръката си върху капака на един от джиповете и обяви:
— Още е топъл.
Генералът погледна вратата.
— Мисля, че са вътре от около час, господин генерал.
За момент Гарисън се замисли, че ако просто се върне в леглото, на сутринта посетителите щяха да са си тръгнали, а той можеше да се престори, че нищо не знае. Можеше дори да се обади в Пентагона да поразпита какво правят момчетата от специалното в неговата база. Колкото и да му се искаше обаче, рискът бе твърде голям. Не можеше да пренебрегва сенаторите. Онази жена, Барбара Лонсдейл, беше истински цербер. Хрумна му, че може би специалното разузнаване е дошло точно заради нея.
Той бавно се обърна към Лиланд:
— Мислиш ли, че приятелката ти сенатор Лонсдейл може да е изпратила тези момчета да ни проверят?
Лиланд погледна към пистата зад тях и отговори:
— Съмнявам се, господин генерал. Като председател на правосъдната комисия по-скоро би изпратила ФБР.
— Да… но тя участва и в Комисията по въоръжените сили.
Гарисън погледна големия хангар от дясната си страна. Единственото нещо в сградата бяха двамата проклети затворници. „Може би са дошли да ги преместят другаде“ — помисли си. Все пак специалното разузнаване беше част от системата за сигурност на ВВС.
— Може би се готвят да преместят затворниците — с надежда в гласа предположи подчиненият му.
— Ако е така, едва ли щяха да пропуснат да уведомят командира на базата.
Тази мисъл подразни Гарисън. Той приемаше много сериозно командирските си задължения. Това беше неговата база и той отговаряше за всичко, което се случваше на нейна територия. Посочи вратата на сградата и каза:
— Да влизаме. Само така ще разберем какво става.
Генералът, Лиланд и осем служители от охраната на базата влязоха във външния корпус на сградата през тясната метална врата. Минаха през огромния хангар до по-малката постройка по средата му — „Хилтън“. Лиланд отвори вратата с магнитната си карта и групичката влезе в малко фоайе. След като не видя никого там, Гарисън подмина две врати и влезе в по-голямо помещение, където имаше контролен пулт, няколко маси и двама души, които той не забеляза, защото погледът му моментално се закова върху двата плоски монитора насреща. Затворниците не спяха в килиите си.