Гарисън видя Мохамад ал-Хак седнал сам в една стая. Изглеждаше спокоен и горе-долу в състоянието, в което го беше видял последния път. В друга стая обаче мъж с униформа на военен летец разпитваше Абу Хагани, който изглеждаше ужасно. Генералът пристъпи по-близо до мониторите и сърцето му се сви. Видя кръв по лицето на затворника и осъзна, че най-лошите му страхове са се сбъднали. Някой от подчинените му беше пребил затворника. Вероятно някой осемнайсетгодишен хлапак. Някой нещастник, който е попаднал във ВВС само защото напоследък критериите за подбор бяха доста занижени. Това, разбира се, нямаше значение. Хората от специалното разузнаване вече разследваха и рано или късно щяха да вдигнат мерника на командващия офицер.
Гарисън беше леко шокиран. Всичко, което бе жертвал, дългите години тежък труд, всичко отиваше на боклука. Замисли се за идиотката, която командваше „Абу Гариб“. Тя се беше провалила по най-безобразния начин. Той мислеше, че не е честно. Не беше искал това. Ясно бе казал на началниците си, че ЦРУ ще отговаря за арестантите, не той. „Не е работа на военновъздушните сили да пазят тези зверове“ — мислеше си. Неговите задължения бяха да се грижи доставките да пристигат безопасно и редовно, да снабдява войниците и да евакуира ранените.
Спомни си сенаторите и сърцето му отново се сви. Оная чума щеше да го завлече пред комисията и да го унижи пред цялата неблагодарна нация. Дългогодишният му труд, саможертвата му щяха да отидат на вятъра заради някой недорасъл редник, който не се е научил да сдържа нервите си.
На екрана мъжът от специалното разузнаване, който разговаряше с окървавения Хагани, изведнъж вдигна ръка и го стисна за гърлото. Гарисън още се мъчеше да осъзнае какво става, когато Лиланд пристъпи напред.
— Господин генерал, този човек ми е познат… Мисля, че съм го виждал някъде… при първата ми мисия.
Гарисън не се интересуваше толкова кой е този човек, колкото защо стиска за гърлото вързания затворник. Нищо от онова, което виждаше, нямаше разумно обяснение.
Лиланд се вгледа внимателно в екрана, изчака мъжът с униформа на разузнавач да покаже повече от себе си. Изведнъж той се обърна с лице към камерата. Лиланд най-после видя каквото искаше. Присви очи, после ги отвори широко. Едва сдържаше вълнението си.
— Сър, този не е от специалното разузнаване!
Гарисън погледна адютанта си, сякаш му говореше на непознат език.
— Сър, този човек е от ЦРУ. Срещал съм го преди години, когато бях на първата си мисия. Той е специалист по разпитите.
— ЦРУ — скептично повтори генералът. Обърна се към екрана. Погледна кръвта, замисли се за душенето и изведнъж всичко му се изясни. — Сигурен ли си?
— Абсолютно, господин генерал.
Той се замисли за възможните последствия. Агенти на ЦРУ, облечени като военни, бият затворници. Какво щяха да направят? Просто една бъркотия, с която трябваше да се оправя на другата сутрин? Да се опитва да обясни на затворниците защо някой е дошъл да ги пребие? Гневът на Гарисън растеше с всяка секунди. Той лично нямаше нищо против ЦРУ, но това беше абсурдно.
— Сър, искате ли да го арестувам?
Гарисън се замисли какъв шум щеше да се вдигне, ако случаят се разчуе. И от това нямаше да излезе нищо хубаво. Той кимна неохотно и заповяда на Лиланд да арестува агента.
12.
Рап не се интересуваше дали това, което прави, е цивилизовано или не. Цивилизованото поведение бе за хора, живеещи при законност и ред. Ако си във война и се опитваш да спазваш старите правила, а другата страна играе без никакви правила, от това можеш само да загубиш. Това бе мръсна партизанска война с ножове и огнестрелни оръжия, със зъби и нокти и с всичко, което може да се използва за убиване. Вашингтон не искаше да разбере този прост факт, затова се беше примирил. Не му харесваше и не можеше да разбере мисленето на политиците, но му беше писнало да спори с тях. Онова, което ставаше зад гърба им, не можеше да им навреди, затова той и неколцина други избраници като Неш действаха необезпокоявано, като рискуваха всичко, за да предотвратят разиграването на нов потресаващ сценарий като този от 11 септември.
Имаше и политици, които тайно го подкрепяха. Благодаряха му и го насърчаваха да действа все така и да се грижи страната да не бъде сполетяна отново от такова нещастие. „Правете каквото трябва“ — казваха му на четири очи, а после заставаха пред телевизионните камери и критикуваха „Гуантанамо“, програмата за екстрадиране и отношението към затворниците като цяло. Разбира се, във Вашингтон имаше и умни хора, които разбираха какво става. Хора, които осъзнаваха, че някой трябва да слезе в помийната яма и да изрине лайната. Изтребителите за по сто милиона долара и самолетоносачите за един милиард бяха много добри за масирани атаки. Танковете за по пет милиона бяха много полезни при сухопътен бой, но срещу враг, който не желае да облече униформа и да те срещне на бойното поле, те не вършеха много работа. Накрая се налагаше някой да стисне с голи ръце врага за шията и да разбие мрежата му отвътре.