— Дори пет хиляди не сте убили, много добре знаеш. Бием ви по всички фронтове. Обезвреждаме ви един по един. Командването ви е разбито, крие се по пещери. Доброволците ви постоянно намаляват. На хората им е омръзнало да изпращат синовете си да умират в ръцете на некадърни водачи.
— Нищо не знаеш.
— Образовай ме тогава. Разкажи ми за успехите ви.
— Скоро ще видиш.
Рап видя онова, което очакваше. Бързо пристъпи към Хагани и се наведе над него.
— Знаем всичко за третата група. Твоето приятелче Мохамад е в другата стая и вече пропя.
Очите на Хагани проблеснаха гневно. На лицето му се изписа типичното изражение на човек, който е осъзнал, че някой по-малодушен от него поставя под заплаха цялото им начинание. Мич знаеше какво ще последва, защото бе залагал тази клопка на много хора преди това. Терористът стисна устни, леко всмука бузите си и точно когато се канеше да го заплюе, американецът рязко вдигна дясната си ръка. Дланта и свитите пръсти удариха гърлото на терориста като стенобойно оръдие. Хагани се задави, отвори устата си, пълна със слюнка, очите му изскочиха от орбитите си. За момент остана неподвижен, сетне се наведе напред, мъчейки се да си поеме въздух.
— Екипите са изпратени. До двайсет и четири часа ще заловим хората ви и това ще е поредният ви провал. Нима се заблуждавахте, че планът ще успее? Наистина ли си мислехте, че ще позволим да влезете в страната ни и…
Рап замълча на средата на изречението, защото вратата се отвори и четирима яки младежи с униформи на военни полицаи от ВВС нахълтаха в стаята. Той погледна онзи с най-многото ленти на яката и се сопна:
— Какво има?
— Извинете, сър, бихте ли дошли навън? Генералът иска да говори с вас.
Рап изгледа войника от глава до пети.
— Ще изляза след малко, сержант.
Другият настоя с почти умолителен глас:
— Генералът иска да ви види сега, сър.
Рап погледна затворника, после отново се обърна към старшия сержант:
— Кажете му да потрае, защото мога да се обадя на министъра на отбраната Ингланд и да се погрижа началникът ви да командва до края на кариерата си някой хангар за междуконтинентални ракети по средата на нищото в Северна Дакота.
Сержантът погледна плахо към вратата, после — отново към него. Явно се колебаеше.
— Сержант — добави агентът. — Предлагам ви да се омитате веднага, да не правите и вие компания на генерала на новото му назначение.
Сержантът беше преживял много трудни ситуации по време на тринайсетгодишната си служба във военната авиация, но тази биеше рекорда. В другата стая чакаше офицер със звездни пагони, който управляваше базата от по-малко от два месеца и беше дал ясно да се разбере, че когато се излива, помията се събира в ниското. Пред него стоеше човекът, когото генералът му беше заповядал да арестува — полковник от Отдела за специално разследване към ВВС, който заплашваше да се обади на самия министър на отбраната. И за капак, този офицер изглеждаше готов да откъсне главата му с голи ръце, ако не се омете на секундата от стаята. Положението определено не беше розово и сержантът реши да предприеме тактическо отстъпление.
13.
„Този момент трябва да се отпразнува“ — помисли си Неш. Както при повечето професии, неговата работа бе свързана с дразнещи неща, досада и всякакви глупости, а отскоро — с повече призиви за зачитане на човешките права, отколкото бе здравословно за организацията, чиято задача беше да унищожи може би най-незачитащото човешките права формирование на планетата. Понякога обаче имаше моменти на вълнение, удовлетворение, когато усилията довеждаха до неочакван успех. Моменти, в които тежкият труд и личната саможертва се отплащаха. Когато ти провърви и почувстваш, че въпреки всичко имаш някакъв напредък.
Неш бе преживял много хубави моменти в живота си. Щатско шампионско място за гимназиалния му отбор по американски футбол в Пенсилвания, първо място по борба в годината, преди да завърши, влюбването в жена му, раждането на децата му, получаването на офицерски чин в Морската пехота, успешни сражения и безброй други неща. Нищо обаче не можеше да се сравни с вълнуващата игра, която играеше сега. Залозите никога не се бяха вдигали толкова високо, никога не се беше изправял пред толкова голямо предизвикателство. Главната задача беше ясна: да защити Америка и съюзниците й от Хагани, Ал-Хак и тяхната пасмина. Как ще го постигнат — това беше много по-сложно. Имаше такива като Рап, които не криеха убеждението си, че най-добрият начин е да избият всички до крак. Да убиват, докато не остане кой да се сражава, докато врагът загуби воля за борба.