Написа Душевно заболяване? Фантазьорка?
Уордъл вече проучваше нейните онлайн контакти. Страйк спря да пише, припомнил си главата на Келси, закръглените й бузи, втренчените й замразени очи. Детинската пухкавост. През цялото време го бе преследвала мисълта, че изглежда твърде млада, за да е на двайсет и четири години. Истината бе, че тя изглеждаше по-млада и от шестнайсетгодишна.
Пусна молива и продължи да премята телефона си, разсъждаваше...
Беше ли Брокбанк „истински“ педофил, както се беше изразил психолог по друго дело за изнасилване в армията, с когото Страйк се беше срещнал? Беше ли човек, привличан сексуално само от деца? Или носеше у себе си друго извращение на човек, който набелязваше малки момичета просто защото бяха достъпни и лесно можеха да бъдат убедени да мълчат, но имаше по-широк кръг от сексуални вкусове, стига да му паднеше лесна жертва? С други думи, беше ли инфантилно изглеждащо шестнайсетгодишно момиче твърде пораснало, за да отговаря на сексуалните вкусове на Брокбанк, или той би насилил всяка жертва от женски пол, на която лесно би запушил устата? Веднъж Страйк имаше случай с деветнайсетгодишен войник, направил опит да изнасили шейсет и седем годишна жена. Насилствената сексуална природа на някои мъже се отключваше при всяка изникнала възможност.
Страйк още не бе звънял на номера на Брокбанк, даден му от Ингрид. Тъмните му очи се насочиха към малкия прозорец, през който се виждаше бледоосветеното от слънцето небе. Може би беше редно да предаде номера на Брокбанк на Уордъл. И вероятно трябваше да го направи сега...
Ала още докато започна да превърта списъка си с контакти, Страйк размисли. Какво бе постигнал дотук, като бе споделял подозренията си с Уордъл? Нищо. Полицаят бе ангажиран в оперативната си стая да пресява следи, да се води по своята собствена линия на разследване и да проявява към тази на Страйк – както го усещаше частният детектив – едва мъничко повече доверие, отколкото би изпитал към друг, разполагащ само с предчувствия без доказателства. Фактът, че Уордъл с всичките си ресурси още не бе открил местонахождението на Брокбанк, Лейн или Уитъкър, говореше красноречиво, че те не са му приоритет.
Не, ако Страйк искаше да намери Брокбанк, несъмнено трябваше да се придържа към легендата, създадена от Робин: тази на адвокатка, издирваща го, за да спечели в съда компенсация за бившия майор. Тя можеше наистина да се окаже ценна. Всъщност, каза си Страйк, като се надигна на леглото, нямаше да е лошо да се обади сега на Робин и да й даде номера на Брокбанк. Знаеше, че е сама в апартамента в Ийлинг, защото Матю беше заминал за Машам. Можеше да й позвъни и току-виж...
О, я стига щуротии, глупчо!
В главата му се бе завъртяла картина на него и Робин в „Тотнъм“ като евентуално продължение от телефонното обаждане. И двамата нямаха планове в момента. Среща на по питие да обсъдят случая...
В събота вечер? Я бягай оттук.
Страйк се изправи рязко, сякаш му бе станало болезнено да лежи на леглото, облече се и се отправи към супермаркета.
На връщане, понесъл издути пластмасови пликове, забеляза на Денмарк Стрийт цивилния полицай, пратен от Уордъл да следи за едри мъже с прилепнали шапки. Младият човек с черно сако бе прекалено бдителен и погледът му се задържа една идея по-продължително върху детектива, когато мина покрай него с покупките си.
Елин се обади на Страйк много по-късно, след като той беше приключил самотната вечеря в апартамента си. Както обикновено събота вечер беше изключена като вариант за среща. Докато Елин говореше, той чуваше как дъщеря й играе наблизо. Вече се бяха разбрали да вечерят заедно в неделя, но тя се обаждаше да го пита не иска ли да се видят по-рано. Съпругът й бил решен да ускори продажбата на ценния апартамент на Кларънс Теръс и тя вече се оглеждаше за ново жилище.
– Искаш ли да дойдеш да го видиш с мен? – попита тя. – Имам час за оглед утре в два следобед.
Страйк беше наясно, или поне така си мислеше, че поканата не произтича от някаква гореща надежда един ден той да заживее с нея там – все пак се срещаха само от три месеца. Просто тя беше жена, която обичаше да има компания при всеки възможен случай. Излъчването й на хладна самоувереност беше подвеждащо. Можеше и никога да не се срещнат, ако тя не бе предпочела да придружи брат си на парти, където щяха да присъстват все непознати за нея хора, вместо да прекара вечерта сама у дома си. Естествено, нямаше нищо лошо в това, не беше нередно човек да е общителен, обаче Страйк вече в продължение на година бе организирал живота си така, че да е удобно за него, и не му бе лесно да се откаже от този навик.