На следващия ден настроението на Робин се повиши от прекрасното пролетно утро, което я посрещна, щом излезе от външната врата. Не забравяше да държи под око околната обстановка, докато пътуваше с метрото към Тотнъм Корт Роуд, ала така и не зърна едър мъж с прилепнала шапка. Онова, което правеше впечатление при ранното й пътуване, бе нарастващата журналистическа възбуда от наближаващата кралска сватба. Кейт Мидълтън бе на първите страници на едва ли не всички вестници в ръцете на пътуващите около нея. Образът й накара Робин още по-остро да усети онова свръхчувствително място на ръката си, където в продължение на година бе носила годежен пръстен. Ала обзета от нетърпение да сподели резултата от своята солова разузнавателна акция със Страйк, тя успешно отби заплашващата я атака на униние.
Вече беше излязла от станцията на метрото на Тотнъм Корт Роуд, когато чу мъж да я вика по име. За част от секундата се уплаши да не би Матю да й е устроил засада, но тогава се появи Страйк, който си пробиваше път през минувачите с раница на гърба. Робин заключи, че е прекарал нощта при Елин.
– Добро утро. Хубаво ли прекара уикенда? – попита я. А после, преди да е успяла да му отговори, каза: – Прощавай. Не. Явно е бил гаден уикенд.
– На моменти беше съвсем добър – отговори Робин, докато заобикаляха обичайните препятствия от преграждения и дупки по пътя.
– Какво узна? – високо попита Страйк в опит да надвика нескончаемия шум на бормашини.
– Моля? – изкрещя тя.
– Какво... успя... да откриеш?
– Откъде знаеш, че съм открила нещо?
– Видът ти го подсказва – обясни той. – Винаги имаш такова изражение, когато умираш от нетърпение да ми съобщиш нещо.
Тя се усмихна широко.
– Трябва ми компютър, за да ти покажа.
Завиха по Денмарк Стрийт. Мъж, облечен изцяло в черно, стоеше пред вратата на офиса им и държеше гигантски букет червени рози.
– О, за бога – промълви едва чуто Робин.
Спазъмът от страх утихна: в първия миг умът й бе изключил букета и беше регистрирал само човека в черно, но това не беше куриерът, разбира се. Този, както забеляза, щом наближиха, беше дългокос младеж, доставчик от „Интерфлора“, който не носеше каска на главата. Страйк се съмняваше момчето някога да е връчвало над петдесет червени рози на по-малко ентусиазирана получателка.
– Баща му го е подучил – подхвърли мрачно Робин, докато Страйк й държеше вратата отворена, за да се провре вътре с огромния букет, с който тя не се отнасяше особено грижливо. – „Всички жени обожават рози“, трябва да му е казал. И си въобразява, че с един букет работата му е опечена.
Страйк я последва по металното стълбище; досмеша го, но много се пазеше да не го покаже. Отключи вратата на офиса, а Робин отиде до бюрото си и безцеремонно хвърли розите върху него. В букета имаше и картичка. Тя не искаше да я отваря пред Страйк.
– И така – заговори той, докато премяташе раницата си на закачалката до вратата. – Какво откри?
Преди Робин да е успяла да каже и дума, на вратата се почука. През матираното стъкло бе лесно да се различи, че отвън е Уордъл с неговата къдрава коса и кожено яке.
– Бях наблизо. Надявам се, че не ви се изтърсвам твърде рано. Съседът ви отдолу ми отвори.
Очите на Уордъл моментално се насочиха към розите върху бюрото на Робин.
– Рожден ден?
– Не – отвърна тя кратко. – Някой от вас иска ли кафе?
– Аз ще го приготвя – каза Страйк, като тръгна към чайника и добави: – Уордъл има да ни покаже нещо.
Приповдигнатостта на Робин се стопи: нима полицаят щеше да я изпревари? Защо не се бе обадила на Страйк още в събота вечер, когато го откри?
Уордъл се настани на канапето от изкуствена кожа, което винаги издаваше излагащи шумове като от пръцкане, щом човек над определено тегло седнеше на него. Определено стреснат, полицаят промени позата си и отвори папка.
– Оказва се, че Келси е поствала в уебсайт за други хора, които са искали да отстранят крайниците си – обърна се Уордъл към Робин.
Тя се настани на обичайното си място зад бюрото. Розите й пречеха да вижда добре полицая, затова ги грабна нетърпеливо и ги пусна на пода до себе си.
– Тя споменава Страйк – продължи Уордъл. – Пита дали някой знае нещо за него.
– Никнейм „Безизход“ ли използва? – попита Робин с небрежен тон. Уордъл вдигна поглед изненадан, Страйк също се обърна към нея с увиснала във въздуха лъжичка за кафе.
– Да, точно това – зяпнал от смайване потвърди полицаят. – Откъде знаете, дявол го взел?
– Открих този сайт миналия уикенд – отвърна Робин – и реших, че Безизход може да е момичето, написало писмото.