След като благодари за кафето и отправи подчертано сърдечна усмивка към Робин, без да срещне ответен отговор, Уордъл си тръгна.
– И нито дума за Брокбанк, Лейн или Уитъкър – изръмжа Страйк, когато стъпките на Уордъл се отдалечиха достатъчно. – А ти така и не си ми казвала, че си се подвизавала в мрежата – подхвърли той към Робин.
– Нямах доказателство, че тя е момичето, написало писмото – отвърна Робин. – Но ми хрумна, че Келси може да е потърсила помощ онлайн.
Страйк се надигна, взе чашата й от бюрото и вече вървеше към вратата, когато Робин попита с негодувание:
– Нима не те интересува какво имах да ти кажа?
Той се обърна изненадан.
– Не беше ли това, същото?
– Не!
– Ами казвай.
– Мисля, че открих Доналд Лейн.
Страйк остана безмълвен с по една чаша във всяка ръка.
– Открила си... Какво? Как?
Робин включи компютъра си, направи жест на Страйк да се приближи и започна да пише по клавиатурата. Той отиде да надникне над рамото й.
– Най-напред – каза тя – трябваше да науча как се пише правилно „псориатичен артрит“. И после... виж това.
Беше се заредила страница на благотворителна организация. Отгоре имаше малка снимка на мъж.
– Дяволите го взели, това е той! – въкликна Страйк толкова високо, че Робин подскочи. Той остави чашите и придърпа стола си до бюрото, за да вижда добре монитора. При това движение пръсна розите на Робин.
– О, да му се не види... съжалявам...
– Все ми е тая – измърмори Робин. – Седни тук, аз ще ги махна.
Тя се дръпна и Страйк зае мястото й на въртящия се стол.
Беше малка снимка и Страйк я увеличи, като щракна върху нея. Шотландецът стоеше на тесен балкон с балюстрада от плътно зеленикаво стъкло, без да се усмихва, с патерица под дясната мишница. Късата остра коса растеше все така ниско над челото, но като че беше потъмняла с годините, вече не напомняше лисича козина. Беше гладко обръснат и петната по кожата му си личаха. Не беше толкова подпухнал като на снимката, взета от Лорейн, но все пак беше качил килограми в сравнение с времето, когато беше мускулест като мраморна статуя на Атлас и бе ухапал лицето на Страйк на боксовия ринг. Носеше жълта тениска и на дясната му ръка се виждаше татуираната роза, която бе претърпяла модификация: сега беше пронизана от кинжал и от цветето се процеждаха капки кръв към китката. Зад Лейн на балкона се виждаха размазани прозорци в черно и сребристо.
Беше използвал истинското си име:
Зов за благотворителност от Доналд Лейн
Аз съм британски ветеран от армията и сега страдам от псориатичен артрит. Набирам средства за научни изследвания на артрита. Моля, помогнете с каквото можете.
Страницата беше създадена три месеца по-рано. Беше набрал 0 процента от хилядата долара, на които се надяваше.
– Не се е потрудил да описва какво ще стори с парите – отбеляза Страйк. – Просто „дайте ми ги тук“.
– Не ги иска за себе си – поправи го Робин, приклекнала да забърсва потеклата застояла вода от розите с домакинска хартия, – а за благотворителния фонд.
– Само така казва.
Страйк разглеждаше примижал размазания фон зад Лейн на балкона.
– Това не ти ли напомня нещо? Тези прозорци зад гърба му?
– Отначало си помислих за „Корнишона“, небостъргача Сейнт Мери Акс – отвърна Робин, като хвърли подгизналата хартия в кошчето, – но шарката е различна.
– Въобще не се споменава къде живее – каза Страйк, като кликваше навсякъде, където можеше, по страницата, за да открие допълнителна информация. – От сайта може би имат данни за него.
– Човек някак си не очаква от лошите хора да се разболеят – подхвърли Робин. После погледна часовника си. – След петнайсет минути трябва да поема Платиненорусата. Най-добре да тръгвам.
– Да – промълви Страйк, все още загледан в снимката на Лейн. – Поддържай контакт и... о, да, искам да свършиш нещо.
Той извади мобилния телефон от джоба си.
– Брокбанк.
– Значи, все още мислиш, че може да е той? – попита Робин и застина за миг, докато обличаше якето си.
– Не е изключено. Искам да му се обадиш. Поддържай легендата за адвокатката Вениша Хол.
– О! Добре – каза тя, извади своя телефон и набра номера, който той й показа, но зад равнодушния си маниер вътрешно ликуваше. Вениша беше лично нейна идея, нейно творение, а сега Страйк залагаше цялата линия на разследване върху нея.
Робин почти беше преполовила разстоянието по Денмарк Стрийт под слънцето, когато си припомни, че сред многострадалните рози бе имало картичка и че тя я беше оставила в офиса непрочетена.