– Не бери грижа за Бясното татенце. Ще го спипаме друг път – успокои я Страйк, зает с чайника. – А с Брокбанк си се справила прекрасно. Знаем, че е в Шордич, че все така съм му в ума, че се опасява да не си от полицията. Въпросът е дали защото е мърсувал с деца из цялата страна, или защото наскоро е убил и насякъл тийнейджърка на парчета.
Откакто Брокбанк бе изрекъл последните си думи в ухото й, Робин се чувстваше леко разтърсена. С Матю почти не си проговориха предишната вечер и след като не бе намерила отдушник на внезапното си усещане за уязвимост, което не разбираше докрай, бе възложила всичките си надежди на срещата със Страйк лице в лице, за да обсъдят злокобния въпрос „Не те ли познавам аз теб, момиченце?“. Днес й се искаше да види Страйк сериозен и предпазлив, както когато бе приел изпращането на крака като заплаха и я бе предупредил да не остава навън по тъмно. Човекът, който сега весело приготвяше кафе и говореше със спокоен тон за тормоз над деца и убийство, не й носеше утеха. Той не би могъл да има представа как звучеше Брокбанк, когато бе произнесъл напевно думите в ухото й.
– Знаем и още нещо за Брокбанк – малко троснато заяви тя. – Живее с малко момиче.
– Може да не живее с нея, а просто да е оставил там телефона си.
– Ами добре тогава – отвърна Робин, като се почувства още по-изнервена. – Щом държиш да си педантичен, знаем, че той е в близък контакт с малко момиче.
Тя се извърна с гръб под претекст, че трябва да се заеме с пощата, която беше събрала от изтривалката при пристигането си. Фактът, че Страйк се появи с тананикане, я беше подразнил. Вероятно нощта, прекарана с Елин, го беше отвлякла от ежедневието му по приятен начин и го бе освежила. И на Робин би й дошло добре едно откъсване от дните й, изпълнени със свръхбдителност, и вечери – с ледено мълчание. Съзнаваше, че е несправедлива, но това ни най-малко не намаляваше негодуванието й. Хвана умиращите рози в пресушената им полиетиленова торбичка от бюрото и ги натика с цветовете надолу в кошчето.
– Нищо не можем да направим за онова дете – обади се Страйк.
Удовлетворяващ гняв нахлу у Робин.
– Ами нека тогава не я мислим – процеди тя.
Докато се опитваше да измъкне една сметка от плика й, без да иска го скъса през средата.
– Мислиш, че е единственото дете, застрашено от насилник? Сигурно в момента има стотици такива в Лондон.
Робин донякъде очакваше, че той ще се смекчи, като му показа колко е ядосана. Обърна се към него. Наблюдаваше я с леко присвити очи без следа от съчувствие.
– Тревожи се колкото щеш, но това е похабена енергия. Нито аз, нито ти можем да сторим нещо за малката. Брокбанк не присъства в никакви регистри. Не е бил осъждан. Дори не знаем къде е тя или какво...
– Казва се Захара – прекъсна го Робин.
За неин ужас гласът й прозвуча задавено и пискливо. Лицето й пламна и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Отново се извърна, но не достатъчно бързо.
– Хей – продума меко Страйк, но тя размаха ръка към него да млъкне. Нямаше да се остави да рухне. Единственото, което я крепеше сега, бе способността да продължи да върши работата си.
– Добре съм – продума през стиснати зъби. – Забрави.
Сега вече не можеше да му признае колко заплашително й бе прозвучала фразата на Брокбанк. „Момиченце“, така я беше нарекъл. Тя не беше момиченце. Не беше пречупена, нито дете – вече не, – но Захара, която и да беше тя...
Чу Страйк да излиза на площадката и миг по-късно пред плувналите й очи се появи голяма ролка тоалетна хартия.
– Благодаря ти – избъбри задавено, като я пое от ръката на Страйк и си издуха носа.
Изминаха няколко минути в мълчание, през които Робин периодически си бършеше очите и си секнеше носа, като избягваше да поглежда Страйк, който по най-перверзен начин оставаше в нейната част на офиса, вместо да си иде във вътрешния кабинет.
– Какво? – каза накрая Робин с отново събуден гняв, задето той само стърчеше и я гледаше.
Страйк се усмихна. Въпреки всичко внезапно й се прищя да се разсмее.
– Там ли ще стоиш цяла сутрин? – попита, като се мъчеше да звучи сърдита.
– Не – все така усмихнат отвърна той. – Просто исках да ти покажа нещо.
Бръкна в раницата си и извади лъскава брошура за недвижими имоти.
– На Елин е – обясни. – Ходи на оглед вчера, мисли да си купува апартамент.
Желанието да се засмее се изпари. Как точно си въобразяваше Страйк, че ще я развесели със съобщението, че приятелката му се кани да си купи абсурдно скъп апартамент? Или се канеше да обяви (изстина вътрешно при тази мисъл), че двамата с Елин ще заживеят заедно? Като на филмова лента видя горния апартамент опразнен, Страйк живеещ в лукс, а себе си – обитаваща мини стая в покрайнините на Лондон, шепнеща в телефона си, за да не я чуе хазайката й веган.