Страйк постави брошурата на бюрото пред нея. На корицата имаше висока модерна кула, върхът на която наподобяваше щит, в който като три очи бяха разположени вятърни турбини. Надписът гласеше „Страта SE 1, най-желаните жилищни имоти в Лондон“.
– Виждаш ли?
Тържествуващият му вид до болка наскърбяваше Робин, още повече че му бе крайно неприсъщо да се възторгва от перспектива за луксозен живот. Но преди да успее да отговори нещо, на стъклената врата зад него се почука.
– Да го вземат дяволите – избъбри Страйк откровено смаян, когато отвори и вътре нахълта Пищяла, пощракващ с пръсти и обкръжен от обичайната си смесена миризма на цигарен дим, канабис и пот.
– Бях наблизо – съобщи той досущ като Ерик Уордъл. – Намерих ти го, Горелка.
Пищяла се тръшна на канапето от изкуствена кожа, протегна крака напред и извади пакет „Мейфеър“.
– Намерил си Уитъкър? – попита Страйк, който определено беше изумен да види Пищяла буден толкова рано сутринта.
– Че кого друг си ме карал да ти намеря? – рече Пищяла и дръпна силно от цигарата си, очевидно доволен от ефекта, който създаваше. – Катфорд, на Бродуей. Апартамент над магазинче за пържени картофи. Мърлата живее с него.
Страйк протегна ръка и стисна тази на Пищяла. Въпреки златния зъб и белега, изкривяващ горната му устна, посетителят отправи към него съвсем хлапашка усмивка.
– Искаш ли кафе? – попита го Страйк.
– Ами давай – прие Пищяла, очевидно решен да се наслади по-продължително на своя триумф. – Ти как я караш, добре ли си? – обърна се бодро към Робин.
– Да, благодаря – отвърна сдържано тя и се зае отново с неотворената поща.
– На ти теб навалица – промърмори Страйк на Робин, като думите му бяха заглушени от свирещия чайник, а и Пищяла бездруго бе зает да проверява съобщенията на телефона си. – И тримата са в Лондон. Уитъкър е в Катфорд, Брокбанк е в Шордич, а вече знаем, че Лейн е в Елефънт и Касъл. Или поне е бил преди три месеца.
– Откъде знаем, че Лейн е бил в Елефънт и Касъл?
Страйк почука с пръст лъскавата брошура с кулата на бюрото й.
– Защо иначе смяташ, че ти я показвам?
Робин нямаше представа за какво й говори той. Гледа неразбиращо брошурата няколо секунди, преди да схване. Сребристи панели се проточваха около назъбените линии с тъмни прозорци по цялата дължина на облата колона: точно тази шарка се виждаше зад Лейн, застанал на бетонния балкон.
– О – с изтънял глас промълви тя.
Страйк не отиваше да живее с Елин. Тя наистина не разбираше защо отново се изчервява. Като че напълно бе изпуснала емоциите си от контрол. Ама какво й ставаше? За пореден път се завъртя със стола с намерение да се погрижи за пощата, а и за да скрие лицето си от двамата мъже.
– Май нямам у себе си достатъчно пари да ти платя, Пищял – каза Страйк, като надникна в портфейла си. – Ще те изпратя до някой банкомат.
– Дадено, Горелка – отвърна госта му, като се наведе към кошчето на Робин да изтръска пепелта от цигарата си. – А пък ако ти трябва помощ за Уитъкър, знаеш къде съм.
– Да, благодаря. Но сигурно ще успея да се справя и сам.
Робин взе последния неотворен плик от купчето с пощата, който беше корав и по-дебел в единия ъгъл, сякаш съдържаше картичка с някакво украшение върху нея. Вече на път да го разреже, Робин видя, че е адресиран до нея, а не до Страйк. Спря се и го загледа колебливо. Името й и адресът на офиса бяха напечатани. Пощенското клеймо беше от централен Лондон и писмото бе пратено предишния ден.
Гласовете на Страйк и Пищяла ставаха ту по-силни, ту по-тихи, но тя не би могла да каже какво си говореха.
„Не е нищо – убеждаваше сама себе си. – Просто си преуморена. Не може да ти се случи пак.“
Като преглътна мъчително, тя отвори плика и плахо извади картичката.
Беше с репродукция на картина на Джак Ветриано – блондинка, седнала в профил на кресло, покрито с бял чаршаф, за да не се праши. Блондинката държеше чаена чаша, а стройните й крака, обути в черни чорапи и обувки с тънък висок ток, бяха кръстосани и вдигнати върху ниска табуретка. Нищо не бе прикрепено отпред на картичката. Издутото нещо, което напипваше, беше залепено вътре в нея.
Страйк и Пищяла все така разговаряха. До ноздрите й достигна лъх на гнило, който надделя над мириса на пот от Пищяла.
– О, господи – отрони Робин, но никой от мъжете не я чу. Отвори картичката.
Във вътрешния й ъгъл с тиксо бе прикрепен разлагащ се пръст от крак. Имаше и думи, грижливо изписани с главни букви: