Имаше мнозина с това име, особено в Шотландия, но той би могъл да изключи всеки, плащал наем или гласувал на избори през периода, докато Лейн беше в затвора. След внимателно елиминиране и предвид приблизителната възраст на Лейн, Страйк стесни фокуса до човек, живял с жена на име Лорейн Макнотън в Корби през 2008 година. Сега Лорейн Макнотън беше регистрирана като живуща сама там.
Той изтри името на Лейн и го замени с „Ноъл Брокбанк“. Такива в Обединеното кралство бяха по-малко на брой от мъжете на име Доналд Лейн, но и тук Страйк стигна до задънена улица. Имаше един Н. К. Брокбанк, който бе живял сам в Манчестър през 2006 година, но ако това беше човекът на Страйк, трябва да се бе разделил с жена си. Страйк нямаше представа дали бе за добро, или за лошо...
Отпусна се в стола на Робин и започна да обмисля вероятните последствия от това да ти изпратят анонимен отрязан крак. Скоро щеше да се наложи полицията да се обърне за информация към широката общественост, но Уордъл беше обещал да предупреди Страйк, преди да дадат пресконференция. Толкова чудата и гротескна случка неизбежно щеше да се превърне в новина, но интересът щеше да се повиши допълнително – и никак не му стана драго от тази мисъл, – тъй като кракът бе изпратен до неговата агенция. Корморан Страйк напоследък бе име, свързано със сензации. Разрешил бе две убийства под носа на централното полицейско управление, а те и двете биха привлекли интереса на хората, дори да не ги бе разрешил частен детектив: първото, защото жертвата бе красива млада жена, а второто – защото бе странен и ритуален акт.
Как ли, питаше се Страйк, изпращането на крака щеше да се отрази на бизнеса, който така упорито се бе трудил да изгради? Не можеше да се отърве от чувството, че последствията вероятно щяха да бъдат сериозни. Търсенията в интернет бяха жесток барометър за статут. Скоро, при търсене на „Корморан Страйк“ в Гугъл, най-отгоре на страницата нямаше да излизат двата му най-прочути и успешни случая, а щеше да лъсне бруталният факт, че той е получател на част от тяло, човек с поне един заклет враг. Детективът беше сигурен, че достатъчно добре разбира хората или поне комплексираните, уплашените и гневните сред тях, които бяха хлябът и маслото на частното ченге, за да е наясно, че те надали щяха да бъдат привлечени от агенция, до която се изпращат човешки крайници. В най-добрия случай новите клиенти щяха да решат, че той и Робин си имат достатъчно свои проблеми; в най-лошия – че поради безразсъдство или некадърност са се забъркали в голяма гадост.
Понечи да изключи компютъра, но размисли и с дори по-силно нежелание, отколкото бе проявил да търси голи снимки на майка си, написа „Британи Брокбанк“.
Имаше няколко с това име във фейсбук, в инстаграм, работещи във фирми, които той не беше чувал, сияещи на селфита. Разгледа внимателно образите. Почти всички бяха двайсет и няколко годишни, възрастта на която тя би трябвало да е сега. Можеше да изключи чернокожите, но нямаше начин да знае коя от другите – брюнетки, блондинки и червенокоси, хубави и невзрачни, засмени или тъжни на снимките или пък щракнати, без да знаят, че са снимани – е търсената от него. Нито една не носеше очила. Дали бе твърде суетна да се снима с тях? Дали не се бе подложила на лечение с лазер? Нищо чудно да отбягваше социалните медии. Бе искала да смени името си, това си го спомняше. А може би причината за отсъствието й бе по-фундаментална – беше покойница.
Отново погледна часовника си: време беше да иде да се преоблече.
„Няма как да е тя – каза си. А после: – Само дано не е тя.“
Защото ако беше тя, вината бе негова.
6
Is it any wonder that my mind’s on fire?
Blue Öyster Cult, ‘Flaming Telepaths’
Чудно ли е, че пожар гори в ума ми?
Блу Ойстър Кълт, „Огнени телепати“ – Б. пр.
Робин бе необичайно бдителна по време на пътуването си към къщи тази вечер и крадешком сравняваше всеки мъж във вагона със спомена си за високия човек в кожено облекло, връчил й кошмарния пакет. Слаб млад азиатец в евтин костюм й се усмихна обнадеждено, когато тя срещна погледа му за трети път; след което Робин упорито закова очи в телефона си и заразглежда – когато връзката позволяваше – уебсайта на Би Би Си, като се чудеше, също като Страйк, кога кракът ще се превърне в новина.
Четиресет минути след като си тръгна от работа, тя влезе в големия магазин „Уейтроуз“ близо до нейната станция на метрото. Хладилникът вкъщи беше почти празен. Матю мразеше да пазарува. Макар той да отрече при предпоследния им скандал, Робин бе сигурна, че той очаква тя да върши неприятните за него задачи, понеже изкарваше по-малко от една трета от общия приход на домакинството.