Сами мъже с костюми пълнеха кошниците и количките си с готови ястия. Около нея забързано минаваха работещи жени и грабваха по пакет паста, която можеха да сготвят за минути и да нахранят цялото семейство. Изтощена на вид млада майка с мъничко бебе, пищящо в количка, се носеше по пътеките между рафтовете като замаяна пеперуда, неспособна да се фокусира, само с пликче моркови в кошницата. Робин се движеше бавно из магазина, обзета от необичайна нервност. Тук нямаше никой, който да напомня мъжа с черни кожени дрехи на мотоциклетист, никой, който да се спотайва и да си фантазира как отрязва краката на Робин... как отрязва моите крака...
– Ако обичате! – обади се сърдита жена на средна възраст, която се опитваше да стигне до кренвиршите. Робин се извини и се отмести встрани, при което с изненада установи, че държи в ръце пакет с пилешки бутчета. Пусна ги в количката си и забърза към другия край на супермаркета, където сред вината и алкохола откри относително затишие. Извади мобилния си телефон и избра номера на Страйк. Той отговори при второто позвъняване.
– Добре ли си?
– Да, разбира се...
– Къде си?
– В „Уейтроуз“.
Нисък оплешивяващ мъж оглеждаше рафта с шери точно зад Робин, очите му бяха на едно ниво с гърдите й. Когато тя мръдна встрани, той я последва. Робин го изгледа гневно, той се изчерви и се махна.
– Е, в „Уейтроуз“ би трябвало да си в безопасност.
– Мм... – рече Робин, загледана в отдалечаващия се гръб на плешивия. – Слушай, може и нищо да не е, но току-що си спомних: получихме няколко странни писма през последните месеци.
– Аха, писмата от откачалки.
– Моля те, не започвай.
Робин винаги беше възразявала срещу такова обобщение. Получаваха все повече ексцентрични послания, откакто Страйк бе разрешил втория си нашумял случай на убийство. Най-смислено формулираните писма съдържаха просто молба за пари, авторите им явно си въобразяваха, че Страйк вече е несметно богат. Имаше и такива, таящи своя чудата лична обида, за която апелираха Страйк да отмъсти; друга група посвещаваха цялото си време да доказват невероятни теории; някои изразяваха така неясно и объркано желанията и потребностите си, че единственото послание, което пращаха, бе за душевно заболяване; и накрая („Ето тези вече са откачалките“, отбелязваше Робин) идваха писма от двата пола, уверяващи Страйк, че го намират много привлекателен.
– Някои, адресирани до теб? – попита Страйк, станал внезапно сериозен.
– Не, до теб.
Тя го чуваше как се движи из апартамента си, докато говорят. Може би щеше да излиза с Елин тази вечер. Той никога не говореше за връзката им. Ако Елин не се бе отбила в офиса един ден, Робин надали щеше да подозира за съществуването й, докато евентуално някой ден той не се появеше на работа с венчална халка.
– Какво пишеше?
– Едното беше от момиче, което имаше намерение да отреже собствения си крак. Искаше съвет.
– Я повтори.
– Възнамеряваше да отреже собствения си крак – артикулира отчетливо Робин и една жена наблизо, която избираше бутилка розе, я изгледа стресната.
– Боже мили – промърмори Страйк. – И не ми е позволено да ги наричам откачалки. Предполагаш, че е успяла и че аз искам да го знам?
– Помислих си, че такова писмо може да има отношение – настоя уверено Робин. – Някои хора наистина режат части от себе си, това е познато явление, наричат ги... Не „откачалки“ – побърза тя да изпревари репликата му и той се засмя. – Имаше и друго писмо, подписано с инициали. Надълго и нашироко се говореше за крака ти и как авторът искал да ти даде реванш.
– Ако целта е била реванш към мен, не мислиш ли, че поне биха изпратили мъжки крак. Ще изглеждам много глупаво с...
– Спри дотук – отсече тя. – Не разбирам как можеш да се шегуваш.
– Аз пък не разбирам как ти не можеш – рече той, но добродушно.
Тя чу много познато скърцане, последвано от звучно издрънчаване.
– Отвори чекмеджето за откачалките!
– Мисля, че не е редно да го наричаш „чекмеджето на откачалките“, Робин. Малко е неуважително към нашите душевноболни...
– Ще се видим утре – пресече го тя, усмихната против волята си, и затвори, докато насреща звучеше смехът му.
Отново усети да я обзема умората, с която се беше борила цял ден, когато възобнови обиколката си из супермаркета. Усилието беше да измисли какво да ядат, не би се затруднила да пазарува по списък, направен от друг. Също като работещите майки, които се ориентираха към бързо ястие, Робин се предаде и награби много паста. На опашката пред касата се озова зад младата жена, чието бебе най-сетне се бе изтощило от рев и сега спеше със стиснати юмручета и плътно затворени очи.