– Опитвам се да пусна по дирите му отряда за киберпрестъпления, но ми отговориха, че сега имат да опържат по-едра риба – отговори Уордъл с известно огорчение. – Според тях е безопасен перверзник.
Страйк си припомни, че и Робин бе на такова мнение. Нямаше какво друго да си кажат. Сбогува се с Уордъл, после отново потъна в нишата в студената стена и остана да пуши, втренчил поглед в прозорците на Уитъкър със спуснати завеси.
На следващата сутрин Страйк и Робин се срещнаха в офиса по случайност. Току-що излязъл от апартамента си, под мишница с картонена папка със снимки на Бясното татенце, Страйк възнамеряваше да продължи, без да се отбива в офиса, но размазаната фигура на Робин зад стъклото го накара да размисли.
– Добро утро.
– Здравей – отвърна Робин.
Тя беше доволна да го срещне и още по-доволна да го види усмихнат. Последният им разговор бе някак странно скован. Детективът носеше най-хубавия си костюм, който го правеше да изглежда по-слаб.
– Защо си толкова елегантен? – попита го.
– Заради спешна среща с адвокати. Съпругата на Бясното татенце иска да им покажа всичко, каквото имам, всичките му снимки как дебне пред училището и как изскача срещу децата. Обади ми се късно снощи, малко преди това се появил на прага й пиян и я заплашвал. Тя ще се опита да издейства ограничителна заповед срещу него.
– Означава ли това, че ще прекратим наблюдението?
– Съмнявам се. Бясното татенце няма да се даде лесно – отговори Страйк и погледна часовника си. – Няма значение, забрави това. Разполагам с десет минути, а имам новини.
Разправи й за покушението срещу проститутката в Шакълуел. Когато приключи, Робин изглеждаше замислена.
– Взел е пръсти?
– Да.
– Когато бяхме във „Федърс“, ми каза, че не вярваш убийството на Келси да му е първото. Беше сигурен, че е придобил опит в... в онова, което й е сторил.
Страйк кимна.
– Знаеш ли дали от полицията са проучили за други убийства, при които липсва някоя част от жена?
– Сигурно – отвърна Страйк, като си отбеляза на ум да попита Уордъл. – Във всеки случай ако не са, след станалото ще го направят.
– И тя не вярва, че би го разпознала?
– Както казах, прикривал е лицето си. Едър бял мъж с черно яке.
– Свалили ли са ДНК проби от нея? – поинтересува се Робин.
Едновременно и двамата си помислиха за изтърпяното от самата Робин в болницата след нападението й. Почувства се нещастна от спомена как беше принудена да пишка в шишенце с едно напълно затворено око след удара му, с болки навсякъде, с шия, подута от това, че я беше душил, как после трябваше да легне на кушетка за преглед и колко внимателна и добра бе лекарката, която разтвори коленете й.
– Не – отвърна Страйк. – Той не е... не е имало проникване. Вече трябва да тръгвам. Днес няма смисъл да следиш Бясното татенце. Знае, че е сгазил лука, и надали ще се появи пред училището. Ако можеш, дръж под око Уоластън...
– Почакай! Тоест, ако имаш време де – добави тя.
– Имам още няколко минути – каза той, като отново погледна часовника си. – Какво има? Да не си забелязала Лейн?
– Не – отговори Робин, – но ми се струва... просто е възможно... да имаме следа към Брокбанк.
– Шегуваш се!
– Става дума за стриптийз клуб на Къмършъл Роуд. Погледнах го в картата на Гугъл. Изглежда доста западнал. Обадих се и попитах за Ноъл Брокбанк, една жена каза: „Кой?“, а после добави: „Искате да кажете Найъл ли?“. После закри слушалката с ръка и попита друга жена как се казвал новият охранител. Очевидно току-що е постъпил. Описах външния му вид и тя отговори: „Да, това е Найъл“. Разбира се, може въобще да не е той, а просто мургав мъж, който наистина се казва Найл, но когато описах издължената му челюст, веднага каза...
– Отново ти се усмихна късметът, както е обичайно за теб... – каза Страйк с поглед към часовника. – Тръгвам. Изпрати ми адреса на този стриптийз клуб в есемес.
– Мислех, че може аз да...
– Не, искам да се ограничиш до Уоластън Клоуз – отсече Страйк. – Поддържай връзка.
Когато стъклената врата се затвори зад него и той затропа по металните стълби, тя опита да се почувства доволна от думите му, че й се е усмихнал късметът. И все пак, беше се надявала на шанс да свърши нещо различно от това да се взира с часове в апартаментите на Уоластън Клоуз. Вече започваше да подозира, че Лейн го няма там и още по-лошо – че Страйк го знаеше.
Посещението в адвокатската кантора беше кратко, но продуктивно. Човекът остана възхитен от изобилните доказателства, които Страйк разположи пред него, ярко документиращи непрестанните нарушения от страна на Бясното татенце на спогодбата за опека.